LINK: ORTHODOX PATH – MULTILINGUAL ORTHODOXY

http://linksjourney.wordpress.com

LINKS JOURNEY

67925adf1820e27121eb8fc7b280cab4

http://www.orthodoxpath.org

Orthodox Path

Multilingual Orthodoxy

url.jpg

Advertisements

L’ESICASMO, YOGA CRISTIANO – IEROMONACO ANTHONY BLOOM – Italian

http://whataboutyoga.wordpress.com

http://italyofmyheart.wordpress.com

ITALY OF MY HEART

WHAT ABOUT YOGA?

The Lost World by André Farinha.jpg

L’Esicasmo, Yoga Cristiano

di Ieromonaco Anthony Bloom

http://orthodoxyislove.wordpress.com

ORTHODOXY IS LOVE

Nella misura in cui si può definire lo yoga come una “tecnica spiritualizzante” è legittimo parlare di uno “yoga cristiano”. Lo scopo del presente studio è di farne conoscere le tecniche somato-psichiche e di spiegare il significato ed il valore che ad esse attribuiscono gli ortodossi.Per facilitare l’esposizione del soggetto si possono distinguere tre gruppi principali di esercizi ascetici:I primi non mirano che al corpo e influenzano l’anima (psyche) e lo spirito (pneuma) solo indirettamente, nella misura in cui l’uomo “totale” se ne trova modificato; sono gli esercizi di mortificazione: il digiuno, la veglia, il lavoro massacrante, la castità, ecc. I secondi piegano il corpo a certe esigenze che hanno ripercussioni dirette sulla vita psichica e indirette sulla vita spirituale: essi sono appena conosciuti in Occidente, e formeranno una parte essenziale di questo articolo.Gli ultimi sono esercizi ascetici che mettono in opera le potenze psichiche dell’uomo e hanno ripercussioni corporee: sono essenzialmente la meditazione e certe forme di preghiera che escono dal quadro del nostro soggetto.

Ascesi e mortificazione

L’ uomo è stato creato dal nulla; ecco la prima verità dinnanzi alla quale ci pone la Rivelazione biblica: egli non ha alcun fondamento ontologico in se stesso: nulla ha preceduto l’ esistenza del Cosmo di cui l’uomo fa parte integrante; ed alcun legame genetico collega l’uomo al suo creatore. Il caos di cui parlava il pensiero greco non era che un nulla relativo, quello della nullità, per così dire, non proprio quello del “non essere”. Il libro della Genesi, nel suo secondo versetto, ci parla infatti di un essere informe e confuso: “La Terra era informe e vuota; vi erano tenebre alla superficie”, poiché, per l’antichità, soltanto l’essere ordinato aveva una esistenza. Il nulla vero, assoluto, quello che precede la creazione della prima creatura, oltrepassa la possibilità del pensiero naturale, in quanto non è una assenza o un vuoto, oppure un essere assottigliato fino all’ impercettibilità: è invece la Presenza per eccellenza dell’ Unico, del Solo Reale Trascendente e Sconosciuto fino al momento in cui voglia rivelarSi; il caos è una non pienezza del creato ciò che precede l’ apparizione della creatura e la pienezza del l’Increato, che Dio solo conosce e rivela. Non vi è alcuna comune misura, non vi e alcuna filiazione naturale fra Dio e l’ uomo il cui solo punto d’appoggio è la Volontà divina che, accettata, gli apre l’accesso alla vita che è partecipazione alla Vita di Dio. Ed è all’uomo intero che questa vita è offerta: corpo, anima e spirito, egli è chiamato a conoscere Dio, a comunicare con la vita divina. E’ infatti l’uomo totale che è ad Immagine di Dio. Per raggiungere il suo fine ultimo, l’essere creato deve dunque aprirsi a Dio, oltrepassare la sua propria limitazione ed espandersi nella misura dell’increato. ma oltre questo compito ontologico, un altro compito gli incombe dalla caduta: divenuto un sotto-uomo, deve ridiventare ciò che era all’origine, prima di poter compiere la sua vocazione e rispondere pienamente all’ appello del suo Dio.
L’armonia della natura umana comporta una gerarchia delle sue parti costitutive: il corpo deve essere sottomesso all’anima (psychè) e quest’ultima allo spirito (pneuma); quanto allo spirito dell’uomo (nephesh), esso comunica col Soffio, lo Spirito di Dio nell’uomo (rouah), potenza di vita e sorgente della sua immortalità. Finchè questa gerarchia non è distrutta, l’uomo resta “conforme” a Dio, suo “simile”ed è capace di ricevere Dio e di manifestarLo.
Ma l’ uomo è creato “sovrano”: può determinare il suo destino; la sua contingenza stessa assicura la sua indipendenza: nessuna necessità interna ha costretto Dio a chiamarlo all’ esistenza; inutile alla pienezza dell’ essere divino, l’uomo è posto di fronte al suo Creatore. Se vien meno a Lui, se da Lui si distoglie, l’ uomo impegna la integrità della sua natura e la mette in pericolo: può cessare d’ essere simile a Dio oppure unirsi a Lui. Nel primo caso, al compito ontologico di superamento del creato si aggiungerà, per chiunque voglia realizzare la propria vocazione, un compito nuovo: ritrovare l’armonia perduta.
Non è nè possibile nè desiderabile nei limiti di questo articolo, precisare tutti i termini della caduta; ma per il punto che ci occupa è interessante osservare che essa e’ stata nello stesso tempo improvvisa e progressiva: “E la morte si impiantò a poco a poco” dice il Libro della Genesi; d’altra parte, la caduta è stata improvvisa in questo senso che un cambiamento profondo e radicale si è prodotto fin da quel primo momento che si può definire col termine di “frammentazione”: Dio e l’uomo si sono trovati ad essere staccati l’uno dall’altro; lo Spirito di Dio nell’uomo (rouah) è divenuto non solamente differente, ma estraneo allo spirito dell’uomo, (nephesh); non è più la sorgente di vita, e l’uomo, restato solo, non ha potuto far altro che morire; la triplice armonia gerarchica del corpo, dell’anima e dello spirito si è trovata spezzata fin dal momento in cui non è stato più il canale per il quale la vita si diffondeva nell’anima e vivificava il corpo; e, separato dalla sorgente divina di Vita eterna, l’uomo ha dovuto cercare un appoggio per la sua esistenza nell’ordine naturale. Leggiamo nel secondo capitolo della Genesi (v. 16): “Mangia pur d’ogni albero del giardino”; ma dopo la caduta: “La terra sarà maledetta per cagion tua: tu mangerai del frutto di essa con affanno tutti i giorni della tua vita … e mangerai l’erba dei campi”.
Invece di comunicare con la vita di Dio, Adamo deve partecipare alla vita del mondo materiale e per questo fatto integrarvisi fino al giorno in cui la terra riprenderà ciò che le appartiene: “ … fino al ritorno alla terra donde sei stato preso: poichè polvere sei ed alla polvere ritornerai”.
Ma ciò non è che la prima tappa di questa integrazione dell’ uomo al mondo materiale da cui avrebbe dovuto sganciarsi, meglio nel quale avrebbe dovuto integrare lo Spirito divino: “Lo Spirito mio non contenderà in perpetuo con gli uomini; perciocchè anche non sono altro che carne …” (Genesi, VI, 3). Una volta separato da Dio, l’uomo scivola sulla china dove, lo spinge lo spirito del male di cui si è fatto schiavo: “L’Eterno vide che la malvagità degli uomini era grande e che tutti i pensieri del loro cuore si volgevano ogni giorno unicamente verso il male” (Genesi, VI, 5), e il diluvio sopravvenne; e quando restarono soli sopravviventi coloro che il male non aveva corrotto, ma che tuttavia hanno ereditato la fragilità progressiva dei loro parenti, il Signore disse a Noè ed ai suoi figli: …. “voi sarete soggetto di timore e di spavento per ogni animale sulla terra e per tutti i pesci del mare: essi sono dati nelle vostre mani; tutto ciò che si muove e ha vita vi servirà di nutrimento; vi dò tutto ciò come l’erba verde”.
Questo diritto di mangiare tutto “ciò che si muove e ha vita” appare dunque come la crudele espiazione di una crescente decadenza, non come una dignità conferita all’uomo: incapace di vivere della Grazia di Dio, senza vita intrinseca, l’uomo dipende ormai completamente dal mondo creato, dalla materia nella quale egli si ingabbia sempre di più; ne ricava la vita e la morte, una vita precaria e momentanea il cui termine è il ritorno alla polvere.
Ritornare alla polvere vorrà dunque dire, fra le altre cose, rompere col dominio della materia, ritornare “autonomo”. “Ahimè! ho reso la mia carne vivace”, proclama un inno ortodosso; l’opposizione di due termini, la carne e il corpo è impressionante e chiara: la carne è il corpo sprovvisto di vita divina e che non mantiene la sua esistenza che nell’ordine della materia; il corpo è la materia umana penetrata dallo Spirito di Dio, ritornata all’armonia e liberata dalle servitù che sono familiari alla sua natura decaduta, quantunque ad essa estranee in ordine alla sua vocazione.
La lotta contro la carne è dunque la reviviscenza del corpo, e il termine di mortificazione vi acquista il suo vero valore: ciò che deve essere ucciso è la passione, la dipendenza; ciò che deve essere distrutto è la servitù ; ma questa lotta non è una uccisione e non e unica mente negativa: noi apparteniamo al mondo decaduto che ha sostituito il mondo antidiluviano, e non è sufficiente rinunciare a ciò che è per noi sorgente di vita per acquistare una nuova vita. L’ascesi di mortificazione non ha senso che nella misura stessa in cui si associ ad un’ascesi costruttiva che ci renda atti a ricevere la Vita divina ed a vivere della Parola di Dio, in altri termini che ci apra a Dio; cio non è possibile che se, mentre da una parte ci liberiamo dal mondo materiale, dall’altra prendiamo piede nel mondo divino; e il progresso in questo secondo senso deve precedere l’opera di rinunzia o almeno andare di pari passo con essa; mancando tale condizione la “carne” muore prima che il “corpo” sia ritornato alla vita.
I diversi elementi di questa ascesi – digiuni, veglia, continenza, lavoro – non richiedono alcun commento.
Ciascuno di essi ha un valore particolare e non può essere utilizzato promisque. Se la veglia, condotta fino ai limiti delle possibilità individuali, dà all’ intelligenza un’acutezza e una folgorazione sconosciute, il digiuno riporta l’uomo in se stesso, l’aiuta a far coincidere il suo essere psichico con i limiti del corpo; e l’ascesi della sete è una delle condizioni necessarie al progresso della preghiera interiore.
In tal modo è interessante osservare ed importante sapere che non ci si può dedicare con successo ad un esercizio ascetico senza dedicarsi simultaneamente agli altri: non si può pregare senza digiunare e senza vegliare, ma è anche possibile digiunare e vegliare se lo spirito di preghiera non ci penetra: è questa la ragione per cui le vite dei santi misurano il progresso spirituale in termini, che a noi sembrano così strani, di lunghe veglie, di digiuni appena credibili… Si tratta appunto di ” morire alla terra ,, e di rivivere in Dio, di elevarsi con uno sforzo costante concertato all’altezza della propria natura vera attraverso una lotta che raddrizzi e liberi, che uccida il germe di morte affinché la vita porti frutto e trionfi.

Tecniche somato – psichiche

L’ascesi di mortificazione è comune all’Occidente e all’Oriente cristiani; quella che debbo esporre ora è propria alla Chiesa ortodossa. Essa è stata stabilita e meravigliosamente sviluppata dai maestri della tradizione esicasta. L’esicasmo, scuola o meglio tradizione spirituale, ha avuto il suo più grande sviluppo fra l’XI e il XIV secolo nei monasteri e le solitudini del monte Athos. L’esicasmo pone la pace interiore come una necessità primaria e come ultima realizzazione della vita spirituale: pace terrestre intelligibile, contemporaneamente corporea e mentale, che apre la via alla pace ineffabile della contemplazione luminosa di Dio. L’ascesi esicasta verte sull’essere intero: fa uso di ogni sua potenza e unisce ciascuna di esse allo Spirito di Dio. Il posto che la pace vi occupa è lungi dal farne un quietismo orientale,come spessissimo si è creduto: la pace non è assenza di lotta, ma assenza di incértezza e di turbamento.
La caduta, come abbiamo detto, ha immerso l’ uomo nella materia e lo ha sottomesso ai meccanismi delle sue leggi; non solo si è appesantito corporalmente ed è divenuto tributario del mondo che doveva dominare e guidare, ma, nel suo essere mentale stesso, l’uomo si è legato e incorporato al mondo creato e decaduto; egli non può più pensare nè sentire altrimenti che nella forma di questo mondo materiale, di questo mondo fuorviato, utilizzando le immagini che esso offre, ed incapace di sfuggire alla successione, poichè il pensiero è divenuto discorsivo. Quand’anche egli cerchi di liberarsene, grazie ai meccanismi dell’astrazione, è pur sempre nel circolo vizioso del creato e dei suoi meccanismi che egli si muove, secondo il modo, divenuto normativo, del discorso. Il ritorno alla norma vera consiste dunque nello stabilire l’attenzione perfetta fuori dagli attacchi della dissipazione, nella stabilità del semplice sguardo.
Notiamo dapprima che l’attenzione è, nell’esperienza spirituale, non solamente una concentrazione delle forze divergenti dell’intelletto, la sua somma in un punto, un perfetto raccoglimento che lo libera dallo svolgimento discorsivo e lo stabilisce nell’ “eterno ora di Dio” mediante il silenzio interiore, nell’amore-adorazione. Questo punto di somma perfetta è chiamato “cuore”; quest’ultimo non è la “sede delle emozioni”, come non lo è il cuore anatomico: è il “centro” della vita umana, il luogo da dove scaturisce la vita e in cui essa si ritira in ultimo. Trovare “il luogo del cuore” vuol quindi dire stabilire la propria vita interiore, e dunque la vita senz’altro epiteto, in una perfetta stabilità ed in una sovrana ed immutabile indipendenza, e raggiungere la pace ricercata.
Tutta l’ascesi corporea, che è legata alla sua ricerca ed alla sua utilizzazione, è fondata su di una constatazione psico-fisiologica che ci sembra molto semplice, ma la cui scoperta empirica appartiene al genio: vale a dire sapere che ogni attività psichica comporta una ripercussione somatica e che inversamente gli atteggiamenti e i movimenti del corpo possono favorire, ed anche provocare, stati mentali. Il corpo, in modo sensibile o impercettibile, partecipa ad ogni movimento dell’anima – che si tratti di sentimento, di pensiero astratto, di volizione od anche d’esperienza trascendente. Questa risposta del corpo è duplice: prende parte allo sforzo d’ attenzione del soggetto, e si adatta al suo tema; è universalmente noto che lo sforzo d’attenzione si accompagna con un accigliamento ed un irrigidimento della maschera; che la collera, la gioia ed ogni nostra emozione si esprime in gesti e in atteggiamenti; molti sono coloro che hanno notato che il nostro corpo intero partecipa ad attività mentali le gambe del Pensatore di Rodin “ pensano” con la stessa intensità della fronte. Quanto all’adattamento corporeo al tema del pensiero, non bisogna più farne la prova: la psico-fisiologia ci ha fatto sapere che ad ogni rappresentazione corrispondono sensazioni cenestetiche, attività glandolari, una messa in tensione motrice caratteristiche. Questo duplice processo non si svolge in modo qualunque: se è vero che l’organismo intero partecipa a ciascun avvenimento mentale, non è men vero che, nei diversi casi, sono regioni differenti dell’organismo ad essere interessate in modo dominante, al punto che, all’occasione, tale regione sembra essere la sola messa in azione, e che meccanismi d’esclusione mutua intervengono, legati agli antagonismi fisiologici ben noti. D’altra parte, uno stesso tema, secondo che sia pensato o sentito, che si orienti verso l’azione o resti quiescente, che provochi tale o tal’altro giudizio di valore (e quest’ultimo carattere è importante nella pratica ascetica), mette in opera centri differenti di sommazione dell’essere, di concentrazione dell’attenzione. Il “tema traccia la propria vita”.
Soltanto il pensiero errante, non sostenuto da uno stato timico definito, è sprovvisto di luogo fisico: esso ronza nella testa e sveglia reazioni somatiche passeggere che, all’occasione, possono diventare esse stesse centri d’attrazione per il pensiero che ha dato loro nascita, e fissarlo in modo spesso inatteso. Questo pensiero errante è determinato dal meccanismo complesso delle associazioni d’idee autogene, delle impressioni ricevute dall’ambiente esteriore e delle onde subcoscienti messe in moto a caso dalla meditazione ; questo pensiero ha un valore intellettuale mediocre, ma presenta nella vita ascetica pericoli reali, poiché troppo spesso si comporta come l’apprendista stregone di Goethe. Appena appare un pensiero dirigente o un sentimento centrale, ogni attività psichica vi si unifica intorno, acquista una più grande semplicità, una più grande coesione; il campo di coscienza si restringe e si illumina, e simultaneamente si definisce un luogo di concentrazione dell’ attenzione. L’esperienza degli asceti ortodossi ne ha definito un certo numero e li ha specificati con caratteri somato-psichici che permettono di riconoscerli. Indichiamoli brevemente.

Centro cranico cerebro-frontale

É localizzato, grosso modo, alla regione sopracciliare; forse è preferibile non andare oltre; poiché le testimonianze degli autori non forniscono alcuna base per localizzazioni più esatte; ci sembra (ma ciò è soltanto una semplice supposizione personale) che esso si situi all’ intersezione degli assi orbitali quando lo sguardo si dirige verso la regione frontale. Questo luogo corrisponde ad un pensiero astratto di una intellettualità purissima; può essere molto intenso, molto lucido e penetrante, ma e’ complesso, è instabile in quanto è retto dalle leggi dell’associazione; la sua unificazione intorno ad un tema esige un grande sforzo di concentrazione volontario che ne sospenda il libero gioco anarchico; questo sforzo comporta la fatica, poi si spezza, stremato di forze, e il pensiero si dissipa. È il modo di pensiero comunemente usato quando cerchiamo la soluzione di un problema o quando ci applichiamo a risolvere una difficoltà richiedente tutta la forza viva e tutta l’abilità del nostro intelletto.

Centro bucco-laringeo

Senza abbandonare completamente la regione sopracciliare, il pensiero può legarsi ed in corporarsi alla parola che l’esprime; quest’ultima, invece di essere soltanto pensata, è evocata, sentita, assaporata; acquista una potenza evocatrice propria dell’ordine dei valori emozionali (timici), di cui si carica, e si ripercuote sui pensieri più che nel caso precedente. I termini del pensiero perdono la loro astrazione, si arricchiscono di una certa colorazione timica che mancava ad essi e acquistano un valore rappresentativo più grande; il loro dinamismo tanto più si accresce ; e, tuttavia, il pensiero, essenzialmente discorsivo, fissato debolmente dall’elemento emozionale legato alla parola, resta in gran parte in balia del gioco delle associazioni irrazionali; per mantenersi nei limiti che esso s’ impone, deve lottare; resta instabile, alla lunga si dissipa e muore É tuttavia la forma del pensiero più comune: quella dell’ intelligenza che si esprime nella conversazione, la corrispondenza, e nei primi stadi della preghiera. É alla base dell’orazione giaculatori. Il luogo fisico che gli corrisponde si situa nell’area bucco-laringea.

Centro pettorale

È situato nella parte superiore e mediana del petto; l’orante resta molto vicino ancora alla sua esperienza precedente: pensieri e sentimenti vi vibrano allora al tempo stesso che sono espressi e gustati dagli organi della voce (alta, sussurrata o muta); oppure egli è sulla via del progresso verso il centro d’unificazione e di concentrazione perfette, e allora la sua preghiera resta silenziosa: il silenzio dell’anima, ha detto Sant’ Isacco il Siriaco, è il mistero del secolo a venire. La stabilità del pensiero, già palesemente colorato d’un elemento timico, è molto più grande dei casi precedenti, ma è ancora il pensiero che defluisce la colorazione emozionale e che è modificato da essa; così è ricco e variato malgrado un accrescimento d’unità; non cede spontaneamente; se alla lunga vien meno, non è per effetto di un infiacchimento dello sforzo d’attenzione intellettuale che è minore, in quanto l’intelligenza è sostenuta dalla carica emozionale del pensiero, ma per un crollo della tensione timica.

Centro cardiaco

È situato nella “parte superiore del cuore”, un poco al di sotto della mammella sinistra, secondo i Padri greci; “un poco al di sopra”, secondo Teofano il Recluso, il vescovo Ignazio Briantchaninoff ed altri. Forse, tenendo conto di un insieme di indicazioni disseminate, si potrebbe rischiare di dire che il luogo del cuore sia legato al seno carotideo; ci sembra tuttavia più sicuro non cercare di stabilire corrispondenze anatomiche troppo rigorose e di accontentarci della terminologia approssimativa in uso, poichè una maggiore precisione non insegnerebbe niente a coloro che non conoscono per esperienza i luoghi di cui è questione, e l’approssimazione è più che sufficiente per coloro che sanno ciò di cui si tratta.
L’attenzione è fissata “al di sopra del cuore”, dice Teofano il Recluso, come su una torre d’osservazione da cui lo spirito sorveglia i pensieri e i sentimenti che cercano di introdursi nella cittadella sacra, nel santuario della preghiera.
Il pensiero concentrato nel cuore perviene ad una coesione completa: è sostenuto da un elemento timico indivisibile, di una tale intensità che nulla di estraneo può innestarsi su questo pensiero nè penetrarlo. La potenza della carica emozionale posseduta in sè dal tema che occupa il pensiero e’ sufficiente ad allontanare ogni interferenza estranea ; tutta la vita interiore è “istantaneizzata”, vale a dire stabilita in un Presente duraturo e così ridotta all’unità; ogni emozione potente può essere l’ origine di questo modo di concentrazione: nell’ordine della vita secolare può essere una gioia intensa o un grande dolore; nell’ordine della vita spirituale, è un incontro con il Dio vivente, la percezione della Presenza reale e della realtà della Presenza personale di Dio, esperienza primordiale di ogni vita cristiana.
L’ intelligenza non ha da compiere sforzo alcuno per evitare che l’attenzione si dissipi; essa adempie il suo vero compito; vede e discerne; tutte le sue attività sono aspirate dal di fuori al di dentro, fissate in questo luogo fisico da un attrazione onnipotente e colà mantenute da una forza ad esse estranea, e tuttavia più intima all’anima dell’ anima stessa (Nicola Cabasilas) che ravviva il cuore e fa l’unità nel pensiero. L’ intelligenza, liberata, in virtù di questa beata captività dallo sforzo necessario per concentrarsi su un tema che le sarebbe esteriore, persiste senza fatica nella preghiera o nella meditazione. Libera da ogni lotta, da ogni incertezza da ogni preoccupazione, essa acquista una lucidità una vigilanza, una potenza e uno splendore che le erano fino allora sconosciuti Questo stato cesserà quando la grazia vivificante dello Spirito Santo sospenderà la sua azione. Insieme con queste manifestazioni della sfera noetica, la concentrazione dell’attenzione nel centro cardiaco ha ripercussioni timiche: il sentimento è vivo, fervente, purissimo, spoglio da ogni emozione e da ogni passione: è una pace ardente, inintelligibile e ineffabile; è anche una potenza per le sue esigenze e la sua ripercussione sulla sfera pratica; ed una luce. Lungi dall’oscurare il pensiero, come fanno le emozioni, essa lo sgancia interamente. L’ intelligenza resta pienamente e intensamente cosciente e libera – poichè l’anima, liberata dal suo ripiegamento su se stessa e svicolata non è mai passiva, agita da una forza estranea (lo stato agito è lo stato passionale stesso). Libera, può realizzare la sua vera vocazione che è di attualizzare tutto ciò che Dio ha messo in lei; d’essere pienamente se stessa, vale a dire conforme a Dio, e di diventare il Tempio del Dio vivente: “ La Volontà di Dio”, scrive un teologo russo, “è la libertà per gli angeli, la legge per l’umanità decaduta; non è maledizione che per i demoni”. In questa sinergia di Dio che si dà e della creatura che, per riceverla ed unirsi a Lui, si abbandona attivamente, l’anima talvolta conserva la piena padronanza di sè e può a suo piacimento restare silenziosa orientare la sua preghiera, tal’altra vede sorgere dalle profondità del suo essere che comunica con la vita divina la forma della sua relazione con Dio, prende coscienza del suo essere vero in Dio e si lascia condurre dallo Spirito che la chiama e la guida. Avendo percepito la Presenza, essa dimentica il mondo intero e non vede più che Dio, ma in Lui scopre l’amore che Dio stesso porta alle sue creature e, come sulle onde del riflusso, si trova ricondotta, piena di compassione e di tenerezza ma questa volta con Dio, verso quel mondo che aveva abbandonato per essere soltanto con Lui. Di nuovo a faccia a faccia col suo Signore, prega per questo mondo creato e amato da Dio, comunica con la sua Carità e questa partecipazione la strappa ancora al creato per immergerla in Dio. In altri casi, infine, è un silenzio ineffabile che si fa nell’uomo liberato da sè, ed egli contempla, nel riposo completo di tutte le forze del suo essere, la luce divina increata i misteri del mondo, della sua propria anima e del suo corpo (Sant’Isacco il Siriaco).
Questa esperienza può aver luogo secondo un modo estatico o non. L’estasi, il rapimento, sono, infatti, il segno di una vita mistica elevata; ma lungi dal significarne l’apogeo, traducono l’ incapacità dell’uomo a vivere nella pienezza della vita divina senza perdere contatto con la sua vita individuale particolare: ” L’estasi, dice San Simeone il Nuovo Teologo, non è dei perfetti, ma dei ma dei novizi. L’ideale da raggiungere è una vita d’unione perfetta che sia permanente, inalterabile e nella quale sia integrato l’uomo intero; spirito, anima e corpo, senza urti nè rotture d’ equilibrio, all’immagine di Nostro Signore Gesù Cristo; stato raro e di cui Sant’ Isacco ha potuto dire che appena uno su diecimila può raggiungere,,. Ogni preghiera vera, vale a dire fatta in una perfetta umiltà, con lo spogliarsi di ogni preoccupazione di sè, da un orante che ha fatto la sua pace con Dio, la sua coscienza e il Cosmo abbandonandosi a Dio senza ritorno, come pure ogni meditazione condotta nelle stesse condizioni, è presto o tardi vivificata dalla Grazia dello Spirito Santo. È allora che acquista i caratteri precedentemente citati dell’ordine timico e noetico, è allora che essa diviene il fermento di ogni azione a cui serve da criterio, che si trova ad essere il tutto della vita, che cessa di essere un’attività per diventare l’essere stesso ; allora la preghiera fissa la sua dimora nel luogo cardiaco, permettendo all’orante di adorare Dio dal fondo del cuore e di unirsi a Lui; altresì, il che è fondamentale, tutte le tecniche che permettono di scoprire e di localizzare questo luogo artificialmente, non hanno lo scopo di far scaturire la preghiera, e ancor meno di far nascere complessi d’emozioni somato-psichiche che sarebbero l’oggetto illusorio dell’esperienza mistica. Esse debbono indicare al novizio, cui sono destinate, dove è situato questo centro d’attenzione optima, affinché egli possa, quando sarà venuto il momento, riconoscere che è proprio da quel luogo che nasce la sua preghiera, e fissarvisi; lo stabilirsi dell’attenzione in questo luogo, crea, d’altra parte, le più favorevoli condizioni perchè la preghiera possa essere profonda e stabile ; ma, se è vero che la vera preghiera mette in opera questo luogo fisico dell’attenzione, occorre dire che l’attenzione può trovarvisi fissata al di fuori di ogni preghiera : come ogni artificio, quest’ultimo non può condurre l’uomo che fino a se stesso e non gli assicura alcun superamento ; la preghiera nasce in un atto di fede che ci mette a confronto con l’ Increato, il Dio personale e vivente: essa non dipende da alcun artificio e non può essere conquistata nè con l’astuzia nè con la violenza ; è libero dono di sè, da una parte e l’altra. il corpo non è dunque un organo produttore, ma un criterio oggettivo; ciò che si esige da esso, come pure dal pensiero discorsivo, è il silenzio ed il ritorno all’unità; è attivo, ma non creatore: è, come tutto nell’uomo, una terra fertile in attesa del seme; parte integrante dell’uomo totale, anche esso porterà i suoi frutti di santità, poichè è chiamato alla trasfigurazione, alla resurrezione e alla vita eterna.
Per il maestro il corpo, con tutti i suoi movimenti, è un prezioso strumento di prospezione, in quanto gli permette di discriminare fin dal primo momento certi stati, pur se il loro contesto psicologico è ancora impreciso, o meglio quando il discepolo è ancora incapace di percepire le sfumature della sua vita interiore. La scienza dei Padri in questa materia non è dunque un insegnamento della preghiera e nemmeno della vita interiore, ma una ascesi e una criteriologia dell’attenzione. Ciò equivale a dire l’ importanza di un maestro che guidi il debuttante al tempo stesso nella vita interiore e negli esercizi corporei, che li controlli ed impedisca al novizio di lusingarsi prendendo per effetti della grazia i risultati naturali della sua ascesi. Ogni errore di tecnica e d’interpretazione può, infatti, avere le più nefaste conseguenze, come l’ha provato l’esperienza dei monaci athoniti del XIV secolo e quella dl tutti gli imprudenti e di tutti gli orgogliosi che hanno creduto poter utilizzare senza guida le tecniche somatiche.
Immediatamente al di sotto del cuore, luogo fisico dell’attenzione in una vita spirituale sana, si trova la regione “dei reni e delle interiora” da dove nascono tutte le sensazioni cenestesiche che, ricevute e riprese da uno psichismo peccaminoso, conducono agli stati passionali che turbano il cuore e l’intelligenza. Al loro pieno sviluppo, questi stati si traducono in manifestazioni corporee e mentali che non possono affatto ingannare: sono i desideri sfrenati della carne e dello spirito. Ma all’inizio, queste sensazioni sono abbastanza simili a quelle che descrivono certi mistici e quindi possono sviare il novizio. L’area che le libera e permette ad esse di salire fino alla coscienza chiara o crepuscolare è molto vasta: comprende tutta la regione che è immediatamente al di sotto della mammella. Monaci ignoranti, senza guide, senza esperienza nè discernimento, hanno fatto la crudele esperienza di ciò che introduce nella vita interiore la concentrazione dell’ attenzione su queste zone. Sono i loro errori e le loro disgrazie che hanno, da secoli, alimentato gli argomenti di critica antiesicasta di Barlaam di Seminaria, di Gregorio Acyndinos, di Niceforo Gregoras e dei loro moderni successori più istruiti ma non più illuminati, che hanno trasmesso all’Occidente le loro vedute erronee sull’esicasmo e la teologia palamita, accusando i monaci dell’Athos di cercare, con la contemplazione del loro ombelico ed esercizi di soffocazione, la creazione di stati d’estasi che sarebbero lo scopo ultimo cui pervenire.
Se si mettono da parte i dettagli che specificano i diversi “ luoghi secondari” di questa vasta regione, si può dire che la fissazione dell’attenzione su uno qualsiasi dei centri di questa zona comporti l’oscuramento progressivo del pensiero lucido e della coscienza, che può andare fino alla loro estinzione completa, provocando stati crepuscolari più o meno stabili e più o meno duraturi; l’esacerbazione delle percezioni cenestetiche e, infine, l’ apparizione di manifestazioni passionali, incontrollate, corporee e mentali. Il sentimento libero e lucido,è sostituito dall’emozione somato-psichica passiva; la pace e il riposo attivo delle forze dell’anima dal turbamento e la violenza dei desideri e degli appetiti irrazionali; il silenzio del corpo dal disordine delle passioni e degli impulsi anarchici; la padronanza di sé da uno smarrimento più o meno completo del pensiero e del sentimento che diventano incapaci di comandare i nervi e di reggere il corpo. Ed il tutto porta spesso all’ alienazione mentale e ai disordini fisiologici.
L’uso degli esercizi corporei esige in modo più assoluto un maestro sperimentato e vigilante, e, da parte del discepolo, una grande semplicità e un abbandono attivo e fiducioso; le sue difficoltà aumentano, come pure i pericoli, con la complessità psichica del novizio e con l’ attitudine che dà la nostra educazione moderna a “guardarsi vivere”, invece di vivere. Questa ascesi, come abbiamo detto parecchie volte, modella una forma e non ha senso che per il contenuto che vi si trova inserito; si collega in maniera necessaria ad un ascesi mentale. Dobbiamo dare ora una descrizione delle tecniche stesse.

Tecnica diretta, fondamentale

Due maestri ce la fanno conoscere nei loro scritti: San Gregorio Il Sinaita, che, nel XV secolo, introdusse la Preghiera di Gesù sul monte Athos e ne fu l’instancabile propagatore; e San Simeone il Nuovo Teologo che fu il maestro eminente dell’ XI secolo.

San Gregorio il Sinaita:

“Siedi su di un seggio basso, fa discendere la intelligenza dalla testa nel cuore e mantienila in questo luogo; poi, penosamente inclinato fino a risentire un vivo dolore nel petto, nelle spalle e nel collo per la tensione dei muscoli, grida di cuore e di spirito: Signor Gesù Cristo, abbi pietà di me! Ciò facendo, trattieni il respiro, non respirare con troppo ardire, in quanto ciò può dissipare il pensiero. Se pensieri sopravvengono, non prestarvi attenzione quand’anche fossero semplici e buoni, e non solo vani ed impuri. Trattenendo la respirazione per quanto puoi, imprigionando la tua intelligenza nel cuore e moltiplicando pazienemente i tuoi appelli al Signore Gesù, tu spezzerai e annienterai rapidamente questi pensieri con i colpi invisibili che infligge loro il Nome Divino. San Giovanni Climaco dice: “Colpisci i tuoi avversari col Nome di Gesù; non esiste arma più; potente sulla terra o nei cieli”. Quando il tuo pensiero verrà meno, quando il tuo corpo e il tuo cuore saranno divenuti doloranti a forza di piantare in essi con frequenza il nome di Gesù, sicchè ogni occupazione avrà cessato di apportar loro il calore e la gioia necessari per sostenere lo zelo e la pazienza di colui che vi si dedica, allora (soltanto) alzati e solo o col tuo discepolo, salmodia o esercita il pensiero su tale passaggio delle Scritture o rifletti alla morte oppure leggi o dedicati al lavoro manuale o a qualche altra occupazione che faccia penare il tuo corpo”.

San Simeone il Nuovo Teologo:

“Devi in primo luogo vegliare a tre cose : prima, a non avere alcuna preoccupazione, buona o cattiva; in secondo luogo, devi avere una coscienza pura in tutto che nulla ti rimproveri; e per terzo, ad avere un distacco perfetto in modo tale che il tuo pensiero non inclini verso alcuna attrazione di questo mondo. Avendo fortemente stabilito tutte queste disposizioni nel tuo cuore, stai in un luogo ritirato, solo, in un angolo; chiudi la porta, concentra la tua intelligenza, allontana da essa ogni oggetto temporale o vano, appoggia fortemente la barba contro il petto; trattieni un pò la respirazione, fa discendere la tua intelligenza nel cuore mentre dirigi al tempo stesso su di esso gli occhi del corpo tuo, e presta attenzione a ciò che avviene ; costringi l’ intelligenza a restarvi legata e cerca col pensiero di trovare il luogo dove si trova il cuore affinchè la tua intelligenza vi si fissi completamente. Dapprima vi incontrerai le tenebre e la pena; ma poi, se perseveri in questo esercizio d’attenzione notte e giorno, tu ne ricaverai una gioia incessante. L’intelligenza, a forza di sforzarvisi, troverà il luogo del cuore, ed allora vedrà presto cose che mai ha visto e di cui non ha nozione: si vedrà luminosa, piena di saggezza e di discernimento. Ed allora, da qualsiasi parte possa venire un pensiero illegittimo, prima ancora che penetri nel cuore e vi introduca una qualsiasi immagine, l’ intelligenza lo scaccerà e l’ annienterà dicendo: Signore Gesu’ Cristo, abbi pietà’ di me! È a partire da questo momento che essa comincia ad avere risentimento ed odio per i demoni, li insegue, li colpisce e li annienta. In merito alle altre cose che avvengono nello stesso tempo, tu apprenderai a conoscerle più tardi con l’aiuto di Dio, da te stesso, con la tua propria esperienza, nella misura stessa in cui custodirai nel tuo cuore Gesù, vale a dire la preghiera indicata: “ Signor Gesù, abbi pietà di me!”.

Tecnica mediata accessoria

San Niceforo l’ Astinente ci dice: “Prima di tutto, che la tua vita sia libera da ogni agitazione, da ogni preoccupazione, sii in pace con tutti. Poi, ritirati nella tua cella, chiudi la porta dietro di te; siedi in qualche angolo e fai quanto ti dirò. Concentra il tuo spirito e fai seguire, per raggiungere il cuore, il cammino che segue l’aria, e costringilo a discendere nel cuore con l’aria che inspiri. Abitualo a non abbandonare questo luogo troppo presto, in quanto al principio esso soffre molto di restare così rinchiuso ed allo stretto, ma quando vi si abitua non vuol più errare al di fuori”.

Tecnica mista

Consiste nella sincronizzazione di un certo numero di battiti del cuore con ognuna delle fasi della respirazione, e nell’adattamento, ad ogni battito del cuore, di uno dei termini della Preghiera di Gesù.

Ulteriori consigli

A coloro che non ottenessero accesso al luogo del cuore con i mezzi precedenti, San Niceforo l’Astinente dà questo consiglio: “La facoltà d’elocuzione risiede nella laringe. Utilizzala dunque a ripetere incessantemente la preghiera di Gesù. Al principio, l’attenzione vi resterà estranea: a poco a poco tuttavia l’ intelligenza presterà ascolto alle parole, l’attenzione si fisserà su di esse; poi il cuore ne sarà commosso e la preghiera ti introdurrà da se stessa, senza sforzo da parte tua, nel suo santuario”.
Questa tecnica è essenzialmente differente dalle precedenti; scandalizza spesso coloro che ne sentono parlare, per ciò che vi è in essa di deliberatamente meccanico; come ammettere, come accettare, anche all’ inizio, l’assenza cosciente e consentita di attenzione; come questa preghiera fatta senza prestarvi attenzione può essere o divenire un atto pio? Noi ci troviamo qui di fronte al realismo senza reticenze dei Padri e alla loro straordinaria penetrazione: agli incapaci essi offrono una via che li condurrà alle più autentiche realizzazioni dello spirito ed essi sanno lottare contro ogni nostro nemico spirituale con le sue proprie armi: agli automatismi del pensiero, oppongono un automatismo che potrà vincere i suoi avversari, in quanto è ancora più semplice di loro; al concatenamento anarchico voluto dalle circostanze della vita di relazione, essi oppongono un ritmo autonomo poiché libera dall’ambiente colui che lo mette in moto, ma anche personale, poiché ognuno si sceglie il proprio e lo installa sui ritmi profondi del suo essere fisiologico e psicologico. La nostra esperienza, pur così povera, malgrado la sua apparente complessità, non ci insegna forse che l’attenzione analitica del nostro intelletto, molto spesso, dissipa la concentrazione, ne spezza l’unità profonda, disperdendone ‘lo sforzo su una moltitudine di oggetti? Invece la ripetizione monotona, ritmica, senza fretta e senza splendore, di una formula unica, breve ma possente in virtù delle rappresentazioni mentali che vi si legano e della Presenza reale di Dio, fa il silenzio nell’ intelletto, unifica l’attenzione sul piano timico e realizza in fin dei conti la piena concentrazione. È da questa esperienza che è nata l’orazione giaculatoria

Consigli di Teofano il Recluso

Teofano il Recluso dice “Sii come una corda di violino regolata su di una nota giusta. Senza illanguidimento nè tensione: il corpo eretto, le spalle in giù, il portamento della testa comodo, la tensione di tutti i muscoli orientata verso il cuore”.
È particolarmente interessante notare il giudizio che dà questo grande maestro di vita interiore sui metodi classici dell’esicasmo. Essi sono, egli dice, in sostanza, il frutto e la prova di una esperienza spirituale autentica. Hanno portato ad una conoscenza preziosa delle regole e delle vie della vita interiore, e hanno mostrato in particolare con evidenza l’importanza della dignità del corpo fin da questa vita nel nell’opera della salvezza e nella via di unione. Tuttavia costituiscono un pericolo per i novizi senza maestro poichè potrebbero soppiantare in essi l’opera spirituale stessa e indurli a prendere per carismatici stati naturali divenuti inabituali per noi.
Le tecniche classiche possono tuttavia, secondo lui, essere consigliate a coloro il cui cuore si è disseccato e chiuso nel formalismo dei riti e delle regole, e che non conoscono più che la forma senza vita della religione. La concentrazione dell’attenzione al cuore, per tutto ciò che comporta come ripercussioni somato-psichiche può far loro ritrovare l’emozione naturale e la vita, e condurli, sotto una direzione molto sicura, ai sentimenti apassionali della vera vita interiore.
É necessario dire una volta di più che tutte queste tecniche non costituiscono la vita in Dio, come non lo sono nemmeno la preghiera e la meditazione: esse fanno parte di una ricca ascesi liberatrice che abbraccia tutto l’essere e che è per natura negativa. Quando l’attenzione è stata unificata nel luogo di perfetta concentrazione e pronta a ricevere e ad elevare la sua preghiera, allora soltanto comincia l’opera spirituale.
Per la loro forma e per il loro tenore, la preghiera e la meditazione debbono essere fattori di coesione e di unità. Abbiamo consacrato al loro studio la introduzione e l’ultimo capitolo di un saggio pubblicato nel 1948 in Etudes Carmélitaines; vi rinviamo il lettore curioso di maggiori dettagli, poichè le tecniche mentali dell’esicasmo sono da loro sole un vastissimo soggetto. Tuttavia, prima di terminare questa esposizione, vogliamo dire una parola a proposito delle analogie che sono state segnalate fra il metodo esicasta e il Training Autogeno. In un articolo disgraziatamente troppo breve, il dottor Paul Zacharias cerca di stabilire un parallelismo fra i metodi psicoterapici di Autogenes Training e quelli che noi abbiamo descritti in questo articolo: egli trova che si è di fronte a due tecniche, non soltanto analoghe, ma quasi identiche; una sola cosa sembra mancare all’esicasmo: gli esercizi di risoluzione muscolare e nervosa. Noi non siamo certi che una intera giustizia sia stata fatta a qualcuna delle condizioni preliminari, sia di postura e sia mentali; forse una analisi più larga e più spinta dei due termini in presenza permetterebbe di precisare le analogie e di discernere qualche differenza passata sotto silenzio. Sembra tuttavia interessante osservare che uno psicologo di mestiere riabiliti nel suo dettaglio un’ascesi che è in uso denigrare in nome della scienza.

Fonte:

Ieromonaco Anthony Bloom

L’esicasmo yoga cristiano

Giuseppe Rocco – Editore – Napoli

http://www.gianfrancobertagni.it/materiali/meditazione/esicasmoyoga.pdf

PDF – L’ESICASMO, YOGA CRISTIANO – IEROMONACO ANTHONY BLOOM – Italian

http://italyofmyheart.wordpress.com

http://whataboutyoga.wordpress.com

WHAT ABOUT YOGA?

ITALY OF MY HEART

Elevation Paulo Silva flickr.jpg

http://www.gianfrancobertagni.it/materiali/meditazione/esicasmoyoga.pdf

L’Esicasmo, Yoga Cristiano

di Ieromonaco Anthony Bloom

PDF

ΠΡΟΓΑΜΙΑΙΕΣ ΣΧΕΣΕΙΣ – ΕΝΑ ΘΑΥΜΑΣΙΟ ΕΠΙΧΕΙΡΗΜΑ – Π. ΕΠΙΦΑΝΙΟΣ ΘΕΟΔΟΡΟΠΟΥΛΟΣ

http://athensofmyheart.wordpress.com

ATHENS OF MY HEART

long exposure lake monroe.jpg

http://orthodoxsaintvalentine.wordpress.com

ORTHODOX SAINT VALENTINE

Ο μακαριστός Γέροντας Επιφάνιος Θεοδορόπουλος (+1989) πάντοτε προέβαλλε ένα θαυμάσιο επιχείρημα για το ζήτημα της πορνείας και των προγαμιαίων σχέσεων.
Έλεγε ότι πολλοί ισχυρίζονται ανοήτως ότι ο Χριστός δεν απαγορεύει τις προγαμιαίες σχέσεις. Βεβαίως και τις καταδικάζει ρητώς.
Άλλοι άνθρωποι μάλιστα, χειροτερεύουν το πράγμα και ισχυρίζονται ότι και αυτές τις παρά φύσιν σχέσεις δεν τις κατακεραυνώνει το Ιερό Ευαγγέλιο.
Ακόμη και εάν υποθέσουμε προς στιγμήν, εδίδασκε, ότι το Ιερό Ευαγγέλιο δεν εντέλλεται το «οὐ πορνεύσεις», όμως σημειώνει κάτι άλλο πιο αυστηρό από αυτό:

«᾿Ηκούσατε ὅτι ἐρρέθη τοῖς ἀρχαίοις, οὐ μοιχεύσεις. ᾿Εγὼ δὲ λέγω ὑμῖν ὅτι πᾶς ὁ βλέπων γυναῖκα πρὸς τὸ ἐπιθυμῆσαι αὐτὴν ἤδη ἐμοίχευσεν αὐτὴν ἐν τῇ καρδίᾳ αὐτοῦ.»( =ηκούσατε ότι ελέχθη από τον Μωσαϊκό Νόμο ου μοιχεύσεις. Εγώ δε σας λέγω ότι καθένας που κοιτάζει γυναίκα – εννοείται ή άνδρα- με σκοπό να επιθυμήση αυτή, ήδη εμοίχευσε μέσα εις την καρδία του) ( Ματθ. 5, 27-28 ).

Είναι δυνατόν να χαρακτηρίζη με τόσο βαρύ λόγο, κάτι τόσο «σύνηθες», ένα βλέμμα, μία σκέψι, και συγχρόνως να επιτρέπη τα βαρύτερα σαρκικά πάθη, ήτοι τις πορνείες, τις μοιχείες, τις ομοφυλλοφιλίας κλπ.; Θα ήτο παράλογο να ισχυρισθούμε πως απαγορεύεται να κλέψης μία κότα από τον γείτονα, αλλά επιτρέπεται να του κλέψης όλο το κοπάδι με τα πρόβατα. Ή ότι απαγορεύεται να δώσης εις κάποιον μία σφαλιάρα, αλλά επιτρέπεται να τον φονεύσης!

Ο Κύριος, εσυνέχιζε, μας προτρέπει να γίνωμε τέλειοι. Ακόμη και για τα πιο μικρά σαρκικά παραπτώματα, πρέπει να κάνουμε πνευματικό αγώνα. Και από τα μεγάλα και βαρειά να φεύγουμε πολύ μακριά, όπως ο Ιωσήφ ο Πάγκαλος που έφυγε γυμνός για να μη πέση εις τη μοιχεία.

Σημειώνουμε πως μόνον εις την Καινήν Διαθήκη μνημονεύεται η λέξις «πορνεία» 56 φορές και κατακεραυνώνεται απόλυτα ως βαρύτατο αμάρτημα. Παραθέτουμε ενδεικτικώς μόνο ένα χωρίο:

«ἐκ γὰρ τῆς καρδίας ἐξέρχονται διαλογισμοὶ πονηροί, φόνοι, μοιχεῖαι, πορνεῖαι, κλοπαί, ψευδομαρτυρίαι, βασφημίαι.» ( Ματθ. 15, 19 ).

Εις τα Ιερά Κείμενα πολλές φορές οι όροι «πορνεία» και «μοιχεία», έχουν την αυτή έννοια της σαρκικής πράξεως ανεξαρτήτως εάν συμβαίνει προ του γάμου ή μετά από αυτόν. Για παράδειγμα, εις το χωρίον «᾿Εγὼ δὲ λέγω ὑμῖν ὅτι ὃς ἂν ἀπολύσῃ τὴν γυναῖκα αὐτοῦ παρεκτὸς λόγου πορνείας, ποιεῖ αὐτὴν μοιχᾶσθαι, καὶ ὃς ἐὰν ἀπολελυμένην γαμήσῃ, μοιχᾶται.» ( Ματθ. 5, 32 ) . Εν προκειμένω αναφέρει τη φράση «παρεκτὸς λόγου πορνείας», αλλά εφ’ όσον αναφέρεται εις ύπανδρο γυναίκα σημαίνει «μοιχεία». Στην ίδια πρότασι δύο λέξεις παρακάτω χρησιμοποιεί τη λέξι «μοιχᾶσθαι», προφανώς κατά κυριολεξίαν.

Εάν λοιπόν στις 56 αναφορές της Καινής Διαθήκης περί «πορνείας» προσθέσουμε και τις 32 αναφορές περί «μοιχείας», τότε το σύνολο φθάνει εις τον αριθμό των 88.

Και εάν προσθέσουμε και τις 206 αναφορές της Παλαιάς Διαθήκης ( «πορνεία» 167, «μοιχεία» 39 ), τότε το σύνολον φθάνει στις 294 («πορνεία» 223, «μοιχεία» 71 ) . Να προσέξουμε μάλιστα ότι οι αναφορές της «πορνείας» είναι περίπου διπλάσιες από εκείνες της «μοιχείας» εις την Καινή Διαθήκη, εις δε την Παλαιά είναι υπερδιπλάσιες.

Οι τριακόσιες περίπου αναφορές της Αγίας Γραφής περί «πορνείας-μοιχείας» , είναι τόσο λίγες (!) που μερικοί δεν τις βλέπουν!

Να προσθέσουμε και κάτι ακόμη όσον αφορά το βάρος της σαρκικής αμαρτίας. Γνωρίζουμε βεβαίως ότι ο φόνος είναι βαρύτερος από την «πορνεία-μοιχεία». Όμως ο Κύριος , όταν απαντά ποιες εντολές πρέπει να τηρή κανείς για να εισέλθη εις την Βασιλεία, μνημονεύει αυτές κατά σειράν βαρύτητος. Ο Ευαγγελιστής Ματθαίος- όπως και ο Ευαγγελιστής Μάρκος, Μάρκ. Ι΄19 – καταγράφει το «οὐ φονεύσεις» , πρώτον και μετά το «οὐ μοιχεύσεις»: «ὁ δὲ εἶπεν αὐτῷ· τί με λέγεις ἀγαθόν; οὐδεὶς ἀγαθὸς εἰ μὴ εἷς ὁ Θεός. εἰ δὲ θέλεις εἰσελθεῖν εἰς τὴν ζωήν, τήρησον τὰς ἐντολάς. λέγει αὐτῷ· ποίας; ὁ δὲ ᾿Ιησοῦς εἶπε· τὸ οὐ φονεύσεις, οὐ μοιχεύσεις, οὐ κλέψεις, οὐ ψευδομαρτυρήσεις, τίμα τὸν πατέρα καὶ τὴν μητέρα, καὶ ἀγαπήσεις τὸν πλησίον σου ὡς σεαυτόν» ( Ματθ. 19, 17-19 ). Ο Ευαγγελιστής όμως Λουκάς τοποθετεί πριν από το «οὐ φονεύσεις» το «οὐ μοιχεύσεις», προφανώς για να δώση μεγαλυτέρα έμφασι εις τα σαρκικά παραπτώματα: «τὰς ἐντολὰς οἶδας· μὴ μοιχεύσῃς, μὴ φονεύσῃς, μὴ κλέψῃς, μὴ ψευδομαρτυρήσῃς, τίμα τὸν πατέρα σου καὶ τὴν μητέρα σου.» ( Λουκ. 18, 20 ).

Μαζί με τα υπόλοιπα φαιδρά που ηκούσθησαν εσχάτως προεβλήθη –δυστυχώς και από θρασείς ρασοφόρους- και η τρελή άποψις ότι «πορνεία» είναι μόνον η πράξις η τελούμενη επί χρήμασι. Μα, ω ανόητοι. Εάν αυτό ήτο δεκτόν από τον Θεόν, τότε κανείς δεν θα αμάρτανε, εφ’ όσον «δεν πληρώνει»∙ ο σύζυγος δεν αμαρτάνει, όταν πηγαίνει με άλλη γυναίκα αφού … «δεν πληρώνει»∙ ο νέος δεν αμαρτάνει με μία φιλενάδα εφ’ όσον… «δεν πληρώνει»∙ ακόμα και ο άγαμος κληρικός δεν αμαρτάνει καθ΄ ότι …«δεν πληρώνει»!!! Πόσο οικτρά πράγματα ακούγονται από εκείνους που δεν θέλουν να μετανοήσουν ή τουλάχιστον να σιωπήσουν .

Ενθυμούμεθα μία προφητεία του Αγίου Κοσμά που ανέφερε ότι θα έλθη μία εποχή που «οι κληρικοί θα γίνουν χειρότεροι από τους λαϊκούς».

Επανερχόμενοι εις το όλον ζήτημα των σαρκικών πειρασμών, υπενθυμίζουμε πως όλα τα Πατερικά κείμενα, η Φιλοκαλία και άλλα μας συμβουλεύουν με ποίους τρόπους θα πολεμούμε και τους πιο μικρούς λογισμούς ή τους άλλους πειρασμούς. Μάλιστα, τα δύο υπέροχα βιβλία του Αγίου Νικοδήμου του Αγιορείτου, το «Περί φυλακής των πέντε αισθήσεων» και το «Αόρατος Πόλεμος», καταγράφουν όλοι τη μεθοδολογία της αποφυγής των σαρκικών παγίδων και μεθοδεύσεων.

Πηγή:

Αρχιμ. Ιεροθέου Αργύρη

Μαθητεία στις Πηγές του π. Επιφανίου Θεοδορόπουλου

εκδ. Υπακοή

http://gkiouzelis.wordpress.com
╰⊰¸¸.•¨* Orthodox Heart Sites

https://cominghomeorthodoxy.wordpress.com/ores-eksomologisis/
╰⊰¸¸.•¨*​ ​Ώρες Εξομολόγησης

Oor verskillende begrippe van Verlossing – Metropoliet Kallistos Ware, Engeland ╰⊰¸¸.•¨* Afrikaans

http://africaofmyheart.wordpress.com

http://greatbritainofmyheart.wordpress.com

GREAT BRITAIN OF MY HEART

AFRICA OF MY HEART

golf_south_africa.jpg
Suid-Afrika
kallistos
Metropoliet Kallistos Ware, Engeland

https://afrikaansortodoks.files.wordpress.com/2012/02/kallistos-praatjie-oor-verlossing.pdf

Oor verskillende begrippe van Verlossing

Metropoliet Kallistos Ware, Engeland

Η ΣΥΓΧΡΟΝΗ ΨΕΥΔΟΑΓΓΕΛΟΛΟΓΙΑ – Π. ΒΑΣΙΛΕΙΟΣ ΓΕΩΡΓΑΚΟΠΟΥΛΟΣ

http://paintingleaves.blogspot.com

PAINTING LEAVES

cecfd9f0-cf68-4d9c-8de5-8f4222c5019b.jpg

Η ΣΥΓΧΡΟΝΗ ΨΕΥΔΟΑΓΓΕΛΟΛΟΓΙΑ

π. Βασιλείου Γεωργοπούλου

Λέκτορος Θεολογικής Σχολής Α. Π. Θ.

Πηγή:

http://www.egolpion.com

http://www.egolpion.com/psevdoaggelologia.el.aspx

ΑΝΤΙΑΙΡΕΤΙΚΟ ΕΓΚΟΛΠΙΟ

Ανησυχητικό φαινόμενο της εποχής μας, νεοεποχίτικη πρακτική πνευματικής σύγχυσης αποτελεί το γεγονός ότι τα τε­λευταία χρόνια, τόσο στην Ελλάδα όσο και στο εξωτερικό υπάρχει μία αυξανόμενη ενασχόληση και αναφορά στους αγγέλους σε πλήθος νεοεποχίτικων περιοδικών, κο­σμικών εντύπων, βιβλίων και διαδικτυα­κών τόπων, ακόμη και με την έκδοση ειδι­κών ad hoc περιοδικών1.

Δεν είναι τυχαίο το γεγονός, ότι αυτή η έκρηξη ενασχόλησης με τους αγγέλους έχει οδηγήσει κάποιους ετερόδοξους θεο­λόγους ερευνητές να κάνουν λόγο για μία «νέα θρησκεία των αγγέλων»2, η οποία μά­λιστα, όπως έχει ορθώς επισημανθεί, δεν χρειάζεται καμία πίστη στο Θεο3. Σύμφωνα με μία άλλη προσέγγιση το φαινόμενο μπορεί να χαρακτηριστεί, επίσης, ως μία εκκοσμικευμένη μορφή λαϊκής θρησκευτι­κότητας του δυτικού ανθρώπου4.

Η ενασχόληση αυτή, βεβαίως, και στον ελληνικό χώρο δεν κινείται σε ορθόδοξα εκκλησιαστικά πλαίσια, ως μορφή υπενθύμισης της διδασκαλίας της Εκκλησίας μας για τους άγιους αγγέλους, το έργο τους, την αποστολή τους κ.λ.π. Πολύ δε περισσό­τερο, δε μπορεί να ενταχθεί ούτε στα ευρύτερα χριστιανικά αποδεκτά πλαίσια διδα­σκαλίας σχετικά με τους άγιους αγγέλους. (Δυστυχώς η προτεσταντική θεολογία του 19 & 20 αι. έχει διάφορες θέσεις περί των αγίων αγγέλων που, πολλές εξ αυτών, κινούνται μεταξύ άρνησης και αντίθεσης προς την εκκλησιαστική διδασκαλία)5.

Αντιθέτως, η ενασχόληση με τους αγγέλους άλλοτε έχει σαφώς συγκρητιστικό περιεχόμενο συνδυάζοντας χριστιανικά, ιουδαϊκά, ισλαμικά, εξωχριστιανικά και εσωτεριστικά στοιχεία, γεγονός που θυ­μίζει έντονα χαρακτηριστικά του αρχαίου Γνωστικισμού6 και άλλοτε έχει ευδιάκριτα νεοεποχίτικα χαρακτηριστικά7, κάτι που είναι και το πιο συνηθισμένο, με αφετηρία και περιεχόμενο ξεκάθαρα αποκρυφιστικό.

Η παρουσία και η αναφορά σε «αγγέλους» είναι γνωστή στο χώρο του αποκρυφισμού και μάλιστα σε διαφορετικά επίπεδα. Αναφέρεται πολύ χαρακτηριστικά σε αντιπροσωπευτικό έργο του αποκρυφιστικού χώρου: «Σπουδαίος ρόλος αποδίδεται εις την Αγγελολογία υπό της πρακτικής Καββάλας και εν συνέχεια υπό της τελετουργικής Μαγείας του δυτικού Εσωτερισμού.(…) Εκ των ανωτέρω συνάγεται ότι η Αγγελολογία αποτελεί σημαντικόν κρίκον εις την άλυσιν της εσωτερικής παραδόσεως»8.

Αποκρυφιστικού χαρακτήρα αγγελολο­γία έχουμε επίσης στο χώρο του Τεκτονι­σμού, του μονίμως, ως γνωστόν, διαβεβαιούντος, ότι δεν έχει θρησκευτικό χαρακτή­ρα, και μάλιστα, όπως αναφέρεται σε αντιπροσωπευτικό έργο του χώρου, στα τυπικά μύησης κάποιων ανώτερων βαθμών. Επιπλέον, σ’ αυτό το έργο, καταγράφονται και ονόματα «αγγέλλων» πολλά από τα οποία προέρχονται από αποκρυφιστικές πηγές, π.χ. την Καμπάλα, τον Ερμητισμό αλλά και από αυτή την ισλαμική αγγελολογία.

Αντιπροσωπευτικά θα αναφέρουμε μό­νο ένα όνομα «αγγέλου», μεταξύ των 16, που αναφέρονται στο τεκτονικό έργο και είναι αποκαλυπτικό: «Αριήλ, το πνεύμα του αέρος, όστις εις ανώτερον τεκτονικόν βαθ­μόν συνδέεται με την ιδέα της αγνότητος. Κατά τους Μάγους Καββαλιστάς ο Αριήλ αποκαλύπτει κρυμμένους θησαυρούς και μυστικά της φύσεως»9.

Μία ακόμη αποκρυφιστική πτυχή της παλαιότερης και σύγχρονης αποκρυφιστικής «αγγελολογίας» σχετίζεται με την αστρολογία. Σύμφωνα με την αστρολογία, οι μήνες του έτους, ο ήλιος, η σελήνη, οι πλανήτες, κ.λ.π. έχουν πνεύματα-αγγέλους προστά­τες10 ή ταυτοχρόνως από αστρολόγους συ­σχετίζονται με τις λεγόμενες καρμικές αναφορές, σύμφωνα με την ορολογία του χώρου.

Ιδιαιτέρως όμως, σήμερα, μ’ ένα κατ’ εξοχήν προσεκτικό και θελκτικό λεξιλό­γιο, η νεοεποχίτικη και αποκρυφιστική ψευδοαγγελολογία στα έντυπα του χώρου της, σε διαδικτυακούς τόπους, σε κοσμικά περιοδικά, σε ειδικά σεμινάρια που διοργανώνονται για επικοινωνία με αγγέλους, σε ειδικές κάρτες αγγέλων, χρησιμοποιεί ονόματα «αγγέλων» που συναντάμε σε αποκρυφιστικούς χώρους.

Ιδιαιτέρως όμως η αιχμή του δόρατος της σύγχρονης νεοεποχίτικης και αποκρυφιστικής ψευδοαγγελολογίας είναι η πρακτική να παρουσιάζει τους αγγέλους, όχι ως δημιουργήματα του Θεού, αλλά ως αυθύπαρκτες πνευματικές-αγαθές οντό­τητες προστασίας, ως οντότητες φωτός και αγάπης, ως αντικείμενο διαλογισμού, ως πηγές ενέργειας, ως θεϊκές φανερώσεις11.

Επιπλέον, γίνεται λόγος για παρουσία τέ­τοιων «αγγελικών», υποτίθεται οντοτήτων, στις λεγόμενες επιθανάτιες εμπειρίες, ή σχε­τίζονται ακόμα και με ανορθόδοξες θεραπεί­ες (π.χ αγγελικό ρέϊκι).

Ιδιαιτέρως στη νεοεποχίτικη έκφανση της σύγχρονης ψευδοαγγελολογίας το κα­τ’ εξοχήν στοιχείο το οποίο παραμορφώνε­ται, διαστρεβλώνεται και χρησιμοποιείται ως μέσο μετάδοσης αντιχριστιανικών θέ­σεων είναι το θέμα του φύλακα αγγέλου.

Μέσα σ’ όλη αυτή την αποκρυφιστική καταχνιά δεν απουσιάζει σύζευξη της ψευδοαγγελολογίας και με την σύγχρονη μετεξέλιξη του πνευματισμού, που είναι το Channeling, όπου διάφοροι μεσάζοντες (Medium) παρουσιάζονται ως κανάλια- αγωγοί μηνυμάτων κάποιων, δήθεν αγγελικών, οντοτήτων. Αξιολογώντας αυτή την έκρηξη της σύγ­χρονης ψευδοαγγελολογίας από ορθόδο­ξου πλευράς, λαμβάνοντας ύπ’ όψιν, με­ταξύ των άλλων, τον ευαγγελικό λόγο, ότι το δέντρο γνωρίζεται από τους καρπούς (Ματθ. 12, 33), αναμφιβόλως πρέπει να επισημάνουμε, ότι βρισκόμαστε μπροστά σε μια μορφή δαιμονολογίας που παρουσιάζεται ως αγγελολογία (Β’ Κορ. 11,14)

Το πιο χαρακτηριστικό παράδειγμα είναι το πε­ριοδικό «Engelmagazin» που εκδίδεται στη Γερμανία σε 75.000 τεύχη κάθε δίμηνο. ΒΛ. EZW. Materialdienst 6/ 2008, σ. 227.
ΒΛ. Τ. Ruster, Die neuen Engelreligion. Lichtgestalten- dunkle Machte, 2010. Πρβλ. EZW. Materialdienst 4/2011, σ. 154.
ΒΛ. EZW. Materialdienst 12/2010, σ. 462.
Αναλυτικά (3Λ .Ο. Durr, Der Engel Mcichte, 2009.
ΒΛ. W. Trillhaas, Dogmatik, 19844, σσ. 144 -152.
ΒΛ. EZW. Materialdienst 12/2010, σ. 463.
BA. W. J. Hanegraaff, New Age Religion and Western Culture. Esoterism in the Mirror of Secular Thought, 1998, σσ. 197-198, 200-201, 342-343.
Βλ. Π. Γράβιγγερ, Εγκυκλοπαίδεια Εσωτερισμού…, Τομ. Α, σσ. 51-52. R. Biewald, Kleines Lexikon des Okkultismus, 2005. σ. 59.
Ν. Λάσκαρι, Εγκυκλοπαίδεια της Ελευθέρας Τεκτο­νικής, σ. 16.
ΒΛ. Ν. Drury, The Dictionary of the Esoteric, 20042, σ.
ΒΛ. EZW. Materialdienst 4/2011, σ. 155.

Από το περιοδικό «Διάλογος» τεύχος 67

Питър Гилкуист, Санта Барбара, Калифорния, САЩ: Завръщане у дома – Защо протестантските пастори стават православни? – Bulgarian

http://usaofmyheart.wordpress.com

http://californiaofmyheart.wordpress.com

CALIFORNIA OF MY HEART

USA OF MY HEART

santa_barbara.jpg

Санта Барбара, Калифорния, САЩ

51S2QS4M00L._SX305_BO1,204,203,200_

Завръщане у дома

Защо протестантските пастори стават православни?

Под редакцията на о. Питър Гилкуист

Санта Барбара, Калифорния, САЩ

Питър Гилкуист, Санта Барбара, Калифорния, САЩ: Завръщане у дома – Защо протестантските пастори стават православни? – Bulgarian

Предговор

“Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи”. (Мат. 13:45-46)

Защо протестантските пастори стават православни

Идеята за тази книга се роди на едно от събранията на редакторите на сп. ‘ОТНОВО’- тримесечното издание на Антиохийската Евангелска Православна Мисия. Главният редактор о.Уелдън Хардънбрук, зам. редакторът дякон Рей Зел, и аз нахвърляхме идеи за следващи броеве. Докато разговаряхме, разбрахме, че всички ние бяхме получили многобройни писма и телефонни обаждания от протестантски пастири, желаещи да научат нещо повече за Православието.

Дали това е растяща тенденция, питахме се ние, и ако да, какво се крие зад нея?

Специалният брой

Решихме да планираме специален брой на “ОТНОВО”, за който да поканим представителна група протестантски пастори, наскоро станали православни, да ни разкажат защо са дошли и да отговорят на въпроса “Защо от протестантските богословски училища излизат православни свещеници?”

Когато отговорите започнаха да пристигат, ние осъзнахме колко важна може да е тази тема за читателите ни. Разказите бяха вдъхновяващи, информативни, понякога забавни и често сърцераздирателни. Да видиш как толкова много различни хора, всички всеотдайни пастори и църковни лидери, служили предано в различните си деноминации, разказват как Бог ги е довел в древната Православна Вяра – това беше едно от най-насърчителните начинания, с което някой от нас се беше заемал. Понякога то напомняше за Петдесетница, когато хора с невероятно различно минало се събираха за да се обединят в Църквата, основана на този ден.

Реакцията

“ОТНОВО” едва бе споходил пощенските кутии и читателските писма запристигаха. Това се оказа най-успешният брой на списанието! Обадиха ни се читатели от цялата страна и от чужбина, които като нас бяха неимоверно вдъхновени и насърчени от тези разкази. За броени седмици получихме толкова заявки за още копия и поръчки на едро, че целият ни запас от предишни броеве се изчерпа.

Вместо да препечатваме последния брой, ние решихме да го публикуваме в книга и да прибавим още подобни разкази, излизали в предишни броеве и да съставим няколко нови глави. Макар че сме поразширили перспективата като сме включили разкази не само на възпитаници на богословски училища, впоследствие свещеници, основният обхват на книгата остана непроменен.

Какво да кажем за настоящето изобилие от протестантски лидери, които се обръщат към Православието?

Първо, много протестантски духовници, а също и миряни, сега научават за Православната Вяра за първи път. Често те се страхуват, че поради неизбежните етнически различия между Изтока и Запада, православното християнство ще ги изпрати в една култура, към която няма да могат да се приобщят. На други пък Православието им изглежда интригуващо и дори привлекателно, но прекалено трудно. Кой по-добре би могъл да разсее тези съмнения от новообръщенците?

Второ, някои, които цял живот са били православни християни, се нуждаят от едно по-ново виждане за безценното съкровище, което е тяхната изконна вяра. Често новоприетите в Църквата по-добре от всеки друг могат да им помогнат да добият това виждане.

Трето, за онези, които имат желание да разберат по-добре другите изповедания, пишещите тази книга са похвално искрени по какви причини са се променили. Аз самият бях дълбоко трогнат от тези пътешествия на мои колеги пастори, питаещи дълбока и трайна любов към Христос и Неговото Царство.

Благодарност

В тези разкази ще забележите и още нещо – нито един от авторите не говори лекомислено нито за колежа си, нито за изповеданието, от която идва. Ние не сме канили недоволни от църквата си хора за сътрудници в тази книга. Тези пастири смятат, че призванието им е било от Бога и са благодарни за добрите неща, дадени им в техните изповедания. Именно поради своето наследство, а не въпреки него, те са намерили пътя към пълнотата на Православната Вяра.

Нима ние тук в Северна Америка сме на прага на откриването и потеглянето към Православието? Или пък това е само едно временно биене на тъпана, гръмогласно за момента, но което после ще заглъхне? Може би е рано да се каже, но разказите в тази книга със сигурност крият някои от отговорите на тези въпроси.

По този повод аз съм впечатлен от още нещо. Почти всеки от авторите споделя силния си копнеж за Новозаветната Църква, за Апостолската Вяра, за Безценния бисер и за истинско поклонение с дух и истина – накратко казано, за автентичното християнство. А точно това предлага истинският живот в Православието.

о. Питър Гилкуист
издател на сп. “ОТНОВО”

1.Православно съживление в ORU –
о.Антъни Хюз

Научихме и ново определение на Преданието от православна перспектива – “Животът на Светия Дух в Църквата”.

Какъв странен обрат на събитията! В университета Орал Робъртс1 обръщанията във вярата изобщо не бяха нещо необичайно. “Новорождения” там ставаха през цялото време. Но да говорим за обръщане към Светото Правословие? Точно такова нещо не бихте очаквали да се осъществи, и то във водещ харизматичен център.

Въпреки това, в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, един малък но все пак значителен брой студенти откри Светата, Вселенска и Апостолска Църква и остави всичко, за да се присъедини към нея! Един от тези студенти бях аз.

Затворени в своя личен малък свят, ограничаващ се до Тулса, Оклахома, ние обърналите се към Православието, си нямахме и представа от “вълнението”, което са предизвикали нашите обръщания. Когато доста по-късно аз се явих в семинарията Св. Владимир2 за едногодишно обучение, бях посрещнат от един преподавател французин с думите:

-А, вие сте един от тях! В Париж чухме за вас!

Това се случи поне седем години след дипломирането ми от ORU. Няма нужда да добавям, че нашите обръщания хвърлиха в изненада и студентското тяло, и членовете на факултета, и администрацията в ORU. Те хвърлиха в изненада и самите нас.

Богословие – Част първа

Първоначалният контакт с Православната вяра за мнозина от нас беше още по време на стартовия ни час от занятията по Систематично богословие – Част първа. Преподавателят ни откри часа по обичайният начин – с молитва, но не и с молитва, която можехме да разпознаем. Той начена със знака на кръста като незнайно защо го направи наопаки! Една поредица от призовававия на Светата Троица, няколко “Господи, помилуй” и едно “Слава на Отца…” най-после ни отведоха до позната територия – Господнята молитва. Но дори и тя беше с изненадващ край.

Още по-странна обаче, се оказа заключителната му молитва, където се споменаваше някоя си “Богородица”. Коя ли пък беше тази? Още повече, какъв ли беше този преподавател, как се беше промъкнал тук, и какво изобщо трябваше да ни бъде отношението към него? След като заехме отново местата си с надежда и молитва за някакво разяснение, нашият невъзмутим преподавател се впусна в четене от един от учебниците в списъка ни – Жития на пустинните отци, от Хелън Уадел3. Избраният откъс не беше нищо друго, а “Житие на света Пелагия, блудница”.

За нашата пъстра сбирщина от петдесетници, отрекли се от историята протестанти, евангелисти и харизматици, както и странстващи католици, това тежко меню от православна духовност се оказа невероятен шок. Някои от студентите реагираха с яд, други, между които и аз, бяха заитригувани, ако не и направо развълнувани. Аз си поставих за цел да изровя отговорите на множеството напиращи в мен въпроси.

Това беше началото на нашето поклонничество! Ние сформирахме група за изучаване, която си постави две основни цели:

1.Да открием начин как да си вземем изпитите по Систематично богословие – Първа и Втора част, и
2.Да се опитаме да смелим колкото е възможно повече от този нов (разбирайте: стар) подход към християнството.

И така, ние поведохме битки с еретиците, изучавахме в дълбочина всеки от Вселенските Събори, заехме се с историята на Църквата, апостолското приемство, апофатичното богословие, Владимир Лоски и, разбира се, с Библията.

Преоткрихме Протестантската реформация, но този път в един много по-обширен контекст – този на цялата църковна история, а не само на средновековния Римокатолицизъм. Научихме и ново определение на Преданието от православна перспектива – “Животът на Светия Дух в Църквата”.

Мирогледът ни започна да се разширява. Появяваха се алтернативи на дотогава известното ни християнство и една от тях започваше да се очертава като все по и по-добра за нарастващ брой студенти, както от семинарията, така и от университета.

Времена на промяна

За мен имаше няколко ключови повратни момента.

Първият беше изучаването на църковната история. Седейки като младеж в своята Южнобаптистка църква в Еруин, Тенеси, аз никога не си и бях помислял, че преди нея е можело да има и нещо друго. Дори не бях в състояние да назова по име проповедника преди пастор Фокнър, да не говорим за имената на някакви светии или отци на Църквата (освен Били Греъм и Лоти Мун)! Това, че Църквата може да бъде исторически проследена до Христос и апостолите, за мен се оказа истински вододел. А в моята църква имаше и неколцина такива, които буквално вярваха, че свети Йоан Кръстител (John the Baptist) е бил основателя на Южнобаптистката конвенция и че след него идвал направо Роджър Уйлямс4. Излизаше, че колониалният Род Айлънд е на един скок разстояние от древна Палестина!

Вторият повратен момент беше откриването на литургията в ранната църква. Още от колежа ме теглеше към литургичните традиции, макар и без абсолютно нищо друго, което да ме напътства, освен любов към християнската естетика и нарастващо уважение към ритуалността. А сега вече имаше и други основания, които да узаконят интереса ми.

Третият момент се оказа истинска бомба: Новият Завет не е бил написан от извънцърковни евангелисти! Всъщност, Църквата е съществувала преди Новия Завет. И тъкмо Църквата е дала рождение на Евангелията и Посланията, а не обратното.

След своите обръщания ние пуснахме във вестника на ORU следната обява за местната ни енория: “Търсите основана на Библията църква? Тогава защо не Църквата, която ви е дала Библията?” Това по-реалистично (а на практика холистично) виждане за Светото Писание, съчетано с изумителната тълкувателна традиция на Православието, караше Библията да оживее по начин, за който не бяхме дори и мечтали.

Тези повратни открития, измежду доста други, затвърдиха собственото ми решение да сменя изповеданието си. Не се съмнявам, че са повлияли също така и на другите.

По време на великопостния период през 1979 година чухме за предстояща молитвена конференция в Уичита, Канзас. Ръководител щеше да бъде не кой да е, а отец Александър Шмеман5. Сформирахме група за участие. И до ден днешен не си спомням нито темата, нито думите на о. Шмеман. Това, което си спомням обаче, беше че неговите думи и поклонението ме впечатлиха. Освен това, бях впечатлен и от нещо друго. Участниците изглеждаха “настроени на вълните” на своята църква и изключително запознати със своята вяра, въпреки че бяха просто “хората от залата”.

Честно казано, за неколцина от нашата група беше обичайна практика да поставят под съмнение посвещението на православните християни към Христа, “оковани”, както се говореше, в литургията и преданията. Това, което научихме, беше че православната набожност е тържествена, дълбокомислена и недоверчива към емоционалността, съставляваща огромния процент от практиката, която постепенно оставяхме зад гърба си. И това изобщо не означаваше, че православната духовност е по-малко “интимна”.

Православните учения за обожението и синергията говореха за далеч по-интензивно единение с Бога, отколкото протестантското юридическо разбиране. Тайнствата не представляваха незадължителни древни ритуали – те бяха жизнено необходими за напълно развитата инкарнационна христология и за спасението. Литургията, тайнствата, Преданието, общението на светиите, самият подход към духовността – представляваха все части от едно неразделно цяло, самото то изтъкано от апостолската вяра. Именно в Уичита аз реших да сторя онова, което сърцето ми подсказваше да направя още от онзи първи час по Систематично богословие. За да бъда честен пред себе си, аз знаех, че трябва да стана православен.

Стесняване на избора

Разбира се, това съвсем не е цялата история. След първата година занятия в ORU, аз се присъединих към Епископалната църква, смятайки че може да се окаже добро място за “очакване в готовност”. Но като не исках да оставя необърнат нито един камък, междувременно посещавах три църкви: Първо отивах на епископалната служба от 9:00 сутринта в “Сейнт Ендрюз”, после бързах за православната Божествена литургия от 11:00 в “Св. Антоний”, а след това прекарвах неделните си вечери, получавайки лични напътствия в местната римокатолическа енория от един мил Бенедиктински свещеник в продължение на пет месеца.

Аз оставих шведската маса на евангелизма и харизматичното движение зад гърба си, още щом съзнанието ми почна да се променя. Знаех, че в университета има и други, които се придвижваха в същата посока. Взаимоотношенията ни, изковани в групата за изучаване, надживяха нейното разпадане. Но някои се движеха по-бавно, отколкото аз можех да си позволя. Най-после Православието взе надмощие в “схватката на вселенските предания” (където нямаше забранени похвати и ограничение в броя на рундовете), и след още около шест месеца допълнителни напътствия от свещеника на “Св. Антоний” – Негово Високоблагоговейнство Михаел Кайзер, аз бях миропомазан в една прекрасна неделна утрин навръх Цветница.

Наличието на англоговоряща Антиохийска енория с всеотдаен свещеник и общност, готова да ме приеме, се оказа от изключителна важност. Макар да научих за Православието първо от книгите и занятията ни, аз никога нямаше да го видя облечено в плът, ако не беше енорията. Самият отец Михаел се беше обърнал към Православието от друго изповедание, затова той прекрасно разбираше динамиката на обръщането и ефекта, който това би могло да има върху неговата предимно ливанска енория. Миропомазването на едного можеше и да не разтърси нещата, но в продължение на следващата година и половина аз щях да бъда последван и от други групички. Работата на отец Михаел не винаги беше лека, но нашето вграждане в енорията се осъществи дотолкова мирно, доколкото беше възможно.

Обратно в ORU

Реакциите в ORU по отношение на нашето обръщане бяха смесени. Някои от преподавателите и студентите ни подкрепиха, докато други се държаха резервирано. Никога няма да забравя отговора на един преподавател, който ми заяви ядосано:

-Това е най-голямата грешка, която си правил някога!

Друг каза:

-Православната църква е само за онези, които не могат сами да стоят на краката си!

Безмълвният ми отговор към последния беше:

-Точно така си е.

Докторите О’Мали и Лосонци, обаче изпъкват в съзнанието ми като двама от онези, които откликнаха с разбиране и съпричастност. Други като тях също дадоха примери за християнска любов, които с години ще останат в паметта ми.

Може би се чудите как откликна на това самият Орал Робъртс6? Наистина не знам, но чух за проповед, която изнесъл скоро след дипломирането ми, в която си дал труда да разяснява на студентското тяло как всичките негови учения били в съгласие с тези на Светите отци от Ранната църква!

Причините за нашето обръщане в ORU не могат да се отдадат на каквато и да било предварителна стратегия. Съвсем очевидно шоковата терапия на преподавателя по Систематично богословие не можеше да обясни всички обръщания. Някои от нас, които се присъединиха към Православната църква, не бяха присъствали на онези занятия. Нямаше никакво организирано евангелизиране в какъвто и да било смисъл. Това беше чисто спонтанно пътешествие, насочвано, както вярвам аз, от Светия Дух.

Един от моите другари, понастоящем свещеник, се изрази по следния начин:

-Светият Дух откри няколко горещи сърца, в които да заживее.

Факт е, че посланието на Православието достигна само до неколцина, но заветът продължава. От нашата компания шестима са вече свещеници. Още един е член на факултета в семинарията Св. Тихон в Пенсилвания, а от ORU продължават да пристигат и други новообърнали се. Тамошната библиотека е богато снабдена с най-доброто от православната литература (преподавателят ни по Систематично богословие беше отговорен и за библиотечния фонд) и работата на общността към “Св. Антоний” в Тулса продължава.

Може ли нещо подобно да се случи пак?

Както с всички движения на Светия Дух “Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива…” (Иоан 3:8). Щом е така, ние вярваме, че в уреченото от Бог време и заради Неговата църква, родена в деня на Петдесетница, този призив към Божия народ за завръщане в историческата църква може и трябва да се извърши отново – и отново, и отново – в тази страна.

За нас този вятър повя за пръв път в една учебна зала в Оклахома. И преди да беше престанал са духа, ние бяхме пълноправни свещеници в Православната църква на Северна Америка. Къде ли ще се случи това пак? Може би на някое още по-малко вероятно място от базата на университета Орал Робъртс.

2.От евангелизъм към Православие –
о.Грегъри Роджърс

Ако търсех просто Църква, в която няма конфликти, няма проблеми за обсъждане, нито грешни човеци, аз не съм я намерил – и подозирам, че няма и да я намеря, поне не от отсамната страна на рая. Както беше казал някой: “Ако намеря съвършената Църква, няма никога да отида в нея, защото ще престане да бъде съвършена.”

Аз може би винаги съм изпитвал духовен глад. Израстнах в семейство на ревностни християни и не си спомням време, когато да не съм вярвал в Христос или да не съм желал дълбоко в сърцето си да Го следвам и да върша Неговата воля. Не винаги успявах да изпълнява това си желание, но то със сигурност беше налице.

Правех всичко, което се предполага, че трябва да прави едно добро момче християнин. Бях кръстен след изповядване на вярата си малко след деветия си рожден ден; посещавах богослужения, младежки служби и неделно училище; ходех всяко лято на християнски лагери; участвах в младежки събрания и евангелизации и четях Библията и почти всичко, което ми попадаше. В десети клас вече не се съмнявах, че ще служа на Бога по някакъв начин и под някаква форма. В девети клас изнесох първата си проповед, преподавах в неделното училище и дори през лятото, когато бях за единайсти клас водих серията уроци “Знай в какво вярваш” на християнската асамблея в Лейк Рийджън.

След като завърших, постъпих в “Християнски колеж Линкълн” (Lincoln Christian College) в Линкълн, щата Илинойс, за да се подготвя за служене в Църкви на Христос (Churches of Christ) – консервативна евангелска протестантска деноминация с исторически корени в Обновителното движение, започнато от Александър Кембъл (Alexander Campbell) и неколцина други в началото на деветнайсти век на границата с Дивия Запад. Неуморен като повечето студенти и нетърпелив да приложа наученото на практика, аз започнах работа като младежки пастор в Църкви на Христос в Мерилвил, щата Индиана, на крехката възраст от осемнайсет години и все още първокурсник.

Може би думата, която най-добре описва отношението ми към служението по това време, е “сериозно”. Не смятах да изграждам младежка програма, основана изцяло върху мероприятия и фокуси с цел да се привлекат хора в църквата на едно повърхностно ниво. Най-важното в живота бе връзката с Христос да е в самия център на битието на човека. Затова се стараех да създам едно силно ядро от ревностни младежи, желаещи да признаят господството на Иисус над всяка област в живота си.

Навлизам надълбоко

През този период две теми доминираха в размислите и в заниманията ми: духовност и Църква. Една сутрин докато се молех – напълно искрено, но без никаква представа какво точно казвам, – аз помолих Бога така: “Господи, повече от всичко искам да бъда духовен човек. Съгласен съм да платя всякаква цена и да понеса всяко бреме в замяна на това. Не зная какво точно означава това, но го желая.” В много отношения историята на живота ми оттам нататък може да се разглежда като отговор на тази молитва, или поне като развиващ се отговор. Аз исках да познавам Бога, а не просто да знам за Него. Исках да изпитам усещането за присъствието Му и да израствам във вяра, надежда и любов. Исках също да видя как чрез мен Неговата сила действа в другите, да видя изцеление и покаяние, растеж и обръщания в живота на хората, сред които служех.

Духовното ми търсене ме поведе в няколко различни посоки. Изпробвах учението на Уочмън Ний (Watchman Nee). Изчетох К.С Луис (C.S.Lewis), Франсис Шефър (Francis Shaeffer), Дитрих Бонхофер (Dietrich Bonhoeffer), Жак Елал (Jackues Ellul) и други. Прочетох произведенията на харизматичните лидери и се опитах да изпитам реалността на Божия Дух, до която те сякаш се докосваха.

Стараех се да поддържам у себе си молитвен живот, но с променлив успех. Като че ли все не успявах да удовлетворя копнежа си по Бога и бях безсилен да преодолея “греха, който лесно омотава”.

По същото това време ме терзаеше и мисълта какво всъщност би трябвало да представлява Църквата на Иисус Христос. Библейските описания на Църквата определено не отговаряха на моя опит. Св. ап. Павел нарича Църквата “[Христово] тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Ефесяни 1:23). Къде беше тази пълнота?

В моята деноминация поклонението бе в най-добрия случай слабо застъпено. Богослуженията ни се състояха от две-три песни, кратка Господня вечеря (мислено възпоменание за Христовата смърт) и проповед. Обикновено проповедите бяха добри, образователни, насърчителни и евагелизаторски. Но нашите служби приличаха повече на мотивиращи лекции, отколкото на богослужения. Къде беше Бог? И къде бе напомнянето за Неговото присъствие? Защо се бяхме събрали заедно?

Копнеех също да преживея и общение в Църквата. Тялото Христово е образ на взаимна зависимост и свързаност. През по-голямата част на живота си като християнин аз се чувствах изолиран. Църковната общност не се грижеше за членовете си както подобава. Системата ни за пастирска грижа не успяваше да задоволи нуждите на Божия народ.

Започвам от нулата

Известно време се опитвах да реформирам и развия тези неща в Църквата, в която служех. Но скоро стана явно, че моите копнежи не могат да бъдат осъществени в рамките на наличната структура. Външният израз на поклонението можеше да се промени само доколкото позволяваше традицията на “Църкви на Христос”. А аз вярвах, че Бог иска да ме отведе на духовно пътешествие към непозната земя, както Авраам.

И така, през юли 1977 жена ми Памела и аз напуснахме църквата си и без да знаем се отправихме на пътешествие към Православието. Няколко приятели се събраха около нас и образуваха малко паство, посветено но това общо пътуване. Всичко поставяхме под съмнение, освен божествеността на Христос и авторитетът на Библията. Съзнателно решихме да преразгледаме всичко, в което вярваме, в светлината на Св. Писание и на опита на Божия народ през вековете. Решихме да направим и всичко възможно да приложим на практика наученото.

Вследствие на познанството ни със скъпи приятели от годините ми в “Християнски колеж Линкълн”, ние се свързахме с групата църкви, наричаща се тогава Новозаветен Апостолически Орден (New Covenant Apostolic Order), а по-късно Евангелска Православна Църква (Тhe Evangelical Orthodox Church)1. Заедно с тези братя, ние разгледахме редица конкретни области, които според нас бяха от първостепенна важност за растящото ни движение. Ето някои от тези области:

1.Богослужение.

Аз бях свикнал с един свободен, спонтанен и харизматичен подход към поклонението и очаквах да намеря точно това в Писанията и в историята. За наша изненада, самата наша спонтанност ни отвеждаше към ред при поклонението и всичко придоби позната форма. Изучаването на произведенията на Юстин Мъченик (ок.150 г.сл.Хр.) ни показа, че Църквата винаги е имала някаква литургична форма на богослужение. Даже Новият Завет показваше това в използването на химни и в описанието на събранията. Затова ние започнахме да използваме литургична форма на богослужение.

2.Тълкуване на Библията.

Нашите богословски изследвания ни накараха на осъзнаем нещо, което никога преди не ми беше хрумвало – че Писанието трябва да се тълкува в светлината на Преданието. В църквата, където съм израснал беше модно да се казва: “Никакво верую освен Христос, никоя книга освен Библията, никое име, освен Божието.” И въпреки това, на гърба на всяка наша неделна брошура за посетители пишеше: “Ние вярваме…” и се изброяваха няколко неща, между които що е спасение, кой е Христос и какво е действителното християнско кръщение. А какво е това, ако не верую? Всъщност нашият троен лозунг също е един вид верую! А нашите вярвания също бяха в рамките на един вид Предание – само че преданието на Кембъл.

Ние осъзнахме, че Библията не съществува във вакуум, нито пък самостоятелно извън тълкуванията си. Въпросът не беше “с предание или без предание”, а “с кое предание”. Дали да приемем богословски положения, изведени само от нашия ограничен опит, или да изследваме и да дадем превес на авторитета на съборното учение на Църквата през вековете. Започнахме да се питаме: как тогава да тълкуваме учението на Библията и въз основа на какво да оценяваме преданията, които виждаме?

Ние открихме поне зачатък на отговора в творенията на Св. Викентий Лерински – латински отец от V век. В своето произведение “Commonitory” той изрежда три критерия за определяне дали дадена доктрина хармонира с евангелската истина:

а) универсалност – приемана ли е била тази доктина навсякъде в християнския свят, и била ли е във всяка епоха вярвана от всички, или почти всички, всепризнати учители на Църквата?

б) древност – може ли тази доктрина да се открие, поне във зародишен вид, в учението на Апостолите и Църковните отци?

в) съборност – изповядвана ли е била на вселенски събор, или съгласни ли са за нея светите отци?

Опирайки се на тази херменевтична основа, ние започнахме да изследваме доктрините и практиката на историческите и съвременните църкви. Резултатите бяха наистина поразителни. Открихме, че църковното богослужение винаги е било литургично, основано на примера на юдейската синагога и храмовото богослужение. И така нашите служби станаха литургични, съставени по подражание на реда, използван в историческата Църква.

3.Тайнствата.

Когато преразгледахме тайнствата в Църквата, ние открихме, че Евхаристията е нещо повече от просто възпоменание за Христовия кръст, тя е участие в тайната на Неговата прославена човешка природа, приобщаване с Неговото тяло и кръв и предвкусване на силата на бъдния век. Тя не е добавка към богослужението; тя е неговият център – моментът на върховното ни общение с Бога и на преживяването на Неговото присъствие в най-съкровените дълбини на сърцето ни.

Кръщението е благодатно средство, чрез което ние се съединяваме с Христос и участваме в Неговата смърт и в силата на възкресението Му. Такива догмати като Светата Троица и Въплъщението вече не бяха мъгляви понятия, а станаха съществени за разбирането ни за Бога и за това кои сме ние във взаимотношението си с Него. Оказа се, че спасението ни не е само интелектуално съгласие с истината, а живо тайнствено съединение с Онзи, Който преобразява цялата ни същност в Негов образ и подобие.

4.Църквата.

Нашето изследване се спря и на същността на самата Църква. Започнахме да осъзнаваме, че независимото управление на отделните поместни църкви беше чуждо както на новозаветната, така и на ранната църква. Преди всичко, ние разбрахме, че Църквата се нуждае от ръководители от четирите йерархически чина – епископи, свещеници, дякони и миряни. Силно влияние при определянето на структурата на нашата църковна общност ни оказаха творбите на св. Игнатий Антиохийски.

Православни протестанти

През 1979 стана ясно, че ние сме нещо повече от хлабава конфедерация от църкви: ние всъщност бяхме деноминация с управляваща структура и общо вероизповедание. Затова на 15 февруари 1979 ние организирахме Евангелската Православна Църква, обявявайки се, според нашите разбирания за “деноминация в рамките на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква.”
Нашите изследвания и пътешествието ни продължиха през следващите няколко години, когато ние бавно обходихме Седемте вселенски събора и открихме, че вярваме в тяхното учение. Ние осъзнахме, че богословската ни ориентация ни поставя в категорията на Православната Църква и почнахме активно да търсим начини да влезем в общение с Православието. В същото време продължавахме да се развиваме богословски – започнахме по-добре да разбираме ролята на св. Богородица в спасението ни, както и на почитането на светиите и иконите.

През есента на 1981, желаейки да почерпя от знанията на другите и да науча колкото е възможно повече за историята на Църквата, аз се записах да изучавам история на християнството в Богословския факултет на Чикагския университет. През 1983 завърших с титла “магистър по богословие”, а в момента съм положил изпити, за да продължа за докторат.

През този период ние започнахме да откриваме някои от богатствата на православната духовност. Дотогава ние изпитвахме Божията благословия в общата ни молитва; сега започнахме да я усещаме и в личния си молитвен живот. Години наред аз имах проблеми с постоянството на молитвата, когато се опитвах да общувам с Бога сутрин и вечер. Тъй като това не стана, започнах да практикувам молитва през целия ден, с надежда да постигна това, което св. Павел нарича непрестанна молитва.

Православната духовност ми показа как да се обръщам към Бога редовно и да се моля независимо от настроението ми, от това дали се чувствам способен на творчество и спонтанност. Православието набляга на “молитвеното правило” – постоянни молитви, които се казват редовно – и това освободи молитвата ми от робуване на моята духовна сила и мен самия. Освен това Иисусовата молитва обогати усилията ми да пребъдвам в Божието присъствие през целия ден. Ние жадно изчетохме произведенията ня православни духовници като св.Теофан Затворник, митрополит Антоний Блум и, разбира се, писанията на светите отци, особено “Добротолюбието”.

Все повече и повече ние ставахме православни в мирогледа си, в богословието и богослужението си, както и в цялата си духовност. Основният ни проблем сега беше отношението ни към историческата Православна Църква. За някои от нас, членова на Евангелската Православна Църква, като че ли бе достатъчно да продължаваме да възстановяваме онези неща от древната Църква, от които нашата епоха се нуждаеше. В известен смисъл ние наистина бяхме православни протестанти – православни в много отношения, но протестанти в еклесиологията си. Както мнозина протестанти вярват, че след като прочетат Библията, могат да видят правилната схема за църковен живот, да я приложат на практика и да се нарекат Църква, така и ние смятахме, че можем да възродим практиката на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква и така да се превърнем в Нея.

Постепенно обаче започнахме да разбираме, че Църквата не се изгражда по схема. Тялото Христово е жив организъм, който не е престанал да води своя тайнствен живот в продължение на двадесет века. Ако тя наистина бе “пълнотата на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”, то тя не можеше да е отмряла и да е била възстановена наново от нас след всички тези години.

И така, въпросът вече не беше какво е Църквата, а къде е Църквата. След като разбрахме, че истинската Църква е в историческа приемственост с Апостолската Църква, неразделената Една, Свята, Вселенска и Апостолска Църква, ние осъзнахме, че трябва да бъдем тайнствено въведени в Нея. Не беше достатъчно да подражаваме на структурата, доктрините и обичаите й. Трябваше да бъдем въведени в Нейния живот, да участваме в Нейната история и да станем част от Нейния небесен живот, като пребъдваме в Христос в общение с Нея.

Църквата на Иисус Христос

С Божията милост, през 1987 ние се представихме на Православната Църква – не като реформатори или критици, а като пътешественици, дълго странствали из чужда страна, които се прибират у дома при Майка си. Митрополит Филип Салиба от Антиохийския Православен Християнски Архидиоцез в Северна Америка2 ни отвори вратата с простичките думи на любящ баща: “Добре дошли у дома”. Моята енория бе приета в Църквата на 21 март 1987, а на следващия ден аз бях ръкоположен в свещенство.

Нашето пътуване беше дълго и трудно. Някои, които тръгнаха заедно с нас избраха други пътища. Имаше разочарования и отчаяние наред с радостите. Имаше критики и неразбиране – някои приятелства бяха изгубени, други се създадоха. Ако търсех просто Църква, в която няма конфликти, няма проблеми за обсъждане, нито грешни човеци, аз не съм я намерил – и подозирам, че няма и да я намеря, поне не от отсамната страна на рая. Както беше казал някой: “Ако намеря съвършената Църква, няма никога да отида в нея, защото ще престане да бъде съвършена.”

Това което наистина намерих, е Безценният Бисер, Царството Божие. Аз открих истинската Вяра, истинската Христова Църква, истинските тайнства и истинското общение с Бога. И това е истински Божи дар. И като цената на бисера за търговеца той ми струваше живота ми. Това е точно каквото търсех – една връзка с Бога общение с Него в Църквата, което да изисква максимум енергия и саможертва. Нищо фалшиво или повърхностно. Моята цел е да познавам Христос и да правя така, че и други да го познават.

Разбира се, нашето пътуване току-що е започнало. Но нещо неизмеримо се е променило. Вместо да търсим дом, построен от Бога, ние се учим да живеем в него, до деня, когато няма да виждаме смътно като през огледало, а лице с лице. И в онзи ден ние ще узнаем какво значи Църквата да бъде “пълнотата на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”, защото “ще бъдем подобни на Него, защото ще Го видим както си е” (1Йоан 3:2).

3.Да преплуваш Босфора –
Кенет Е. Хайнис *

Последователният протестант често смята, че има вече отговорите на всички въпроси. – Да, – казва той, – Бог е непознаваем. Нека сега ви кажа всичко за Него. Както е рекъл някой: “По-лесно е за камила да мине през иглено ухо, отколкото за калвинист да преплува Босфора”.

В един прохладен пролетен ден седях под едно дърво в училищния си двор в Южна Калифорния и четях книгата Деяния на Апостолите.

Ясно си спомням колко вълнуващо беше за мен да науча за ранните християни. Те наистина преобръщат техния свят. А Бог използва живота им, за да прободе сърцето и на този типичен петнайсетгодишен евангелски християнин. Когато прочетох последния стих, аз повдигнах очи към небето и се помолих така: “Мили Боже, искам да съм като тях”.

Скоро след тази случка отидох при своя пастор и му съобщих желанието си да служа на Бога. С неговата подкрепа и помощ, а също и на младежкия пастор, аз започнах да водя библейски уроци, да свидетелствам (почти навсякъде и през цялото време) и да проповядвам. Не след дълго вече правех планове за колеж, а след това и за семинария. От този ден нататък, единственото, което искрено желаех да върша през целия си живот, бе да бъда участник в християнското свещеничество.

Десет години по-късно, през един горещ августовски следобед във Филаделфия, по време на почивката (тогава работех като бояджия) аз се обадих на жена си да видя дали пощата не е пристигнала.

-Скъпи – рече тя – най-после пристигна! Приет си!

Тръгвам към Уестминстър

Да ме приемат в Уестминстърската Богословска Семинария беше голяма чест за мен и главното ми постижение по пътя към целта. Уестминстър представлява един истински бастион на академичния протестантизъм. Рожба на сблъсъците между фундаменталисти и модернисти в началото на века, в двадесети век той е вече това, което бе Принстън в деветнадесети. Там щях да прекарам три от най-хубавите години в живота си.

Най-силната страна на Уестминстър е придържането му към строго интелектуално протестантско богословие. Семинарията се радва на един от най-добрите преподавателски състави в цялата консервативно-евангелистка традиция и това я прави изключително трудно учебно заведение. Когато се чудех в коя семинария да кандидатствам, един преподавател в колежа ми каза, че Уестминстър е по-труден дори от Харвард и Кеймбридж, а той беше завършил и трите.

Протестантското богословие, което се преподава в тази семинария, е възможно най-пълното и интелектуално непреклонно. Калвинизмът му е издържан и последователен, пригоден да отговаря на всички възражения на римокатолицизма, арминианизма2, диспенсационализма3, и модернизма от последните 450 години. Според думите на Корнелиус Ван Тил4 (първият преподавател по философия и богословие в Уестминстър) “Калвинизмът е християнство, дошло на себе си”.

За съжаление по-късно открих, че тази непробиваема богословска система прави необикновено трудно обръщането в Православието за един последователен протестант. Той често смята, че има вече отговорите на всички въпроси.

-Да, – казва той, – Бог е непознаваем. Нека сега ви кажа всичко за Него.

Както е рекъл някой: “По-лесно е за камила да мине през иглено ухо, отколкото за калвинист да преплува Босфора”.

И въпреки всичко, този калвинист се нае да го стори!

След три години в семинарията и осем години като пастор в Презвитерианска църква, аз влязох в Светата Православна Църква и бях ръкоположен за свещеник в Антохийския Архидиоцез на Северна Америка през 1992 година. Как е възможно това?

В много отношения, именно поради протестанското богословие на Уестминстърската Семинария, а не въпреки него, аз приех Православната вяра като истинската Апостолска вяра. Защото най-силната страна на Уестминстър е същевременно и най-слабата. Нека обясня по-добре.

Протестантска основа

В самата основа на протестантството е съзнанието за величието и красотата на Бога изобщо и за Неговия суверенитет конкретно. Бог сам определя всичко и на Него подобава всяка слава. Както доброто, така и злото служат на Неговите суверенни намерения и пред Неговата безпределна мъдрост замлъква всяка уста.

На мене това ми подейства смиряващо, но и вдъхновяващо. Бог бе представен като непобедим и господар на всичко, било то добро или зло. Нищо не може да попречи на Неговата суверенна воля. На нас не ни остава нищо друго, освен да паднем по лице и да Го молим за милост. Преди всичко нашето призвание е да се покланяме и да благославяме нашия всемогъщ Бог.

В същото време това изтъкване на Божията слава не бе придружено със съответното внимание към богослужението и тайствата. Протестантството породи у мен невероятна жажда за поклонение пред Бога, а след това ме остави неудовлетворен.

Сред всичките дълбоко доктринални предмети, изучавани в семинарията, нямаше нито един, който да се занимава с литургично богословие. Някои от практическите курсове бегло засягаха темата, но нямаше такъв, чието основно прeдназначение да е църковната литургия.

Уестминстър ми даде едно дълбоко разбиране не само за Божия суверенитет, но и за безкрайната Божия благодат, както и любов към “благодатните средства”. Но в действителност благодатните средства в протестантската традиция на практика бяха сведени до нищо повече от проповядване на Библията. Молитвата и тайнствата бяха почти изцяло пренебрегнати.

Един добър пример за този проблем са университетските богослужения. С надежда да се балансира тежката програма на студентите с малко духовност, бяха въведени ежедневни 30-минутни служби. Обичайният им ред биваше следният: откриване с химн и молитва, после 25-минутна проповед и накрая пак молитва. И това е всичко! Все едно ходиш на нормална лекция, само че два пъти по-къса! Дори тогава ми беше омръзнало от толкова лекции. Вместо да призная това за проблем, аз станах известен с това, че не ходя на служби, а се “покланям” пред олтара на масата с кафе и кифли.

Според моя опит в семинарията нямаше молитвена или сакраментална общност. Макар там да имаше типични дружества, занимаващи се с мисионерство или благотворителност, общност, свързвана от традиционното молитвено правило, не съществуваше. Никога не се предлагаше св. причастие, тъй като университетът беше извънцърковна институция, т.е. нямаше нищо общо с църковния живот. Като резултат духовността се свеждаше по-скоро до абстрактни интелектуални упражнения, вместо да се отличава с дух на молитва и редовно приемане на причастие.

Ставам пастор

Този интелектуален подход към богослуженията за мен далеч не бе пълноценен. Когато завърших семинарията, аз направих опит да моделирам подходящо за богословието си богослужение, като основах презвитерианска църква в Сан Диего, Калифорния, която се стремеше да бъде едновременно интелектуална и емоционална. За тази цел аз просто обединих елементи от протестантската и от баптистката традиции като прибавих нещо и от движението за растеж на църквите, и от харизматичните съживления. С други думи, създадох една типична американска, еклектична, “миш-маш” църква.

Скоро след заминаването ни от Сан Диего, когато се чудехме коя църква да изберем, с жена ми посетихме една голяма консервативна и независима презвитерианска църква, за която бяхме чули, че прави някои неща “по-различно” от другите. Преживяното там наистина промени живота ни.

За протестантска църква сградата беше великолепно проектирана и красиво наредена. Големият махагонов престол беше отпред в центъра, зад него висяха дълги кадифени завеси, а от двете му страни имаше дървени прегради. Старейшините, около двадесет на брой, шестваха бавно, облечени в дългите си женевски раса. След тях идваха свещениците, с бяло-златни епитрахили.

Хористите – с прекрасни тъмносини одежди – пееха повечето отговори като в тържествена литургия, която се разкриваше пред очите ни и ушите ни. Използваха се много древни молитви (нови за мен), а стимулиращата проповед ни подготви за тържествената Евхаристийна служба.

На излизане от църквата жена ми се обърна към мен и каза:

-Чувствам се, сякаш това е първият път от години насам, когато наистина се покланям на Бога.

В отговор аз се разсмях:

-Недей да говориш така, Деби. Та аз съм твоят пастор!

Знаех обаче, че тя беше права. Същото чувство имах и аз.

Преходът

Следващият месец започна началото на края на моите дни като протестант. Приех предложението да стана пастор на една средно голяма традиционна презвитерианска църква в източната част на Щатите. Те не бяха особено ентусиазирани по повод на моите “новаторски” наклонности в протестантсткото богослужение и настояха за спазване на презвитерианската традиция.

Съгласих се да стана техен пастор при едно условие: в продължение на една година да изучаваме темата “поклонение” така, че поне да знаем защо правим дадени неща по време на богослужение. След девет месеца такова изучаване ние бяхме една от най-литургичните презвитериански църкви в района.

Старейшините и паството бяха доволни да спрат дотук и да бъдат просто една типична, евангелска протестантска църква с литургично богослужение. А аз едва започвах…

По това време един колега презвитериански духовник посети църквата ни и след кратко обсъждане на литургията ме попита:

-Кен, ти да не би да ставаш епископален?

Тогава отговорът ми беше “не”. Всъщност нямах ни най-малка представа накъде ме водеше Бог.

Докато бях в семинарията се бях отказал от всякаква надежда, че мога да съчетая духовността и поклонението с академизма. Напрежението си остана дотогава, докато по Божията милост открих историческата православна вяра. С нейната ежедневна индивидуална и обща молитва, а също и с тайнствата, Православието беше отговорът на абстрактния и сух интелектуализъм с който се бях сблъскал като студент.

“Истински богослов е този който се моли, а който се моли, е истински богослов”. Може да се каже, че това е мотото на Православието. Общението с Бога и духовния растеж в св. тайни не са просто “допълнения” към изучаването на Библията, а образуват важно и неразделно единство с писаното слово.

Освен че като семинарист познавах едно интелектуално християнство, аз бях усвоил и популярното сред протестантите мнение за Царството Божие, че то е “сега, и не още”. Царството наистина е дошло в Христос Царя, и е тук чрез Светия Дух, но в своята пълнота то ще настъпи при завръщането на Христос.

Богословски това е вълнуващо и вдъхновяващо. Но как може да се изживее от отделния вярващ, освен чрез “личната връзка с Христос” и “личното израстване в Христос”? Как се изживява това от вярващите като общност, освен като “непрестанно обновление” на църковни устройства и държавни закони, политики и институции?

Пълнотата на Православието

Реалността и пълнотата на Царството Божие се яви в моя живот посредством литургията на църквата. По-конкретно, аз осъзнах, че Царството Божие се вкусва лично и съвкупно с участието в евхаристията. Където е Христос, там е и Царството Божие!

Степента, до която постмодерното протестанство е обедняло, може да се види в мнението за евхаристията на един преподавател от друга богословска семинария:

-Какво му мислиш, това е просто хляб и гроздов сок.

За възпитаника на Уестминстърската Семинария, обаче, да стане православен означаваше да открие реалността на Божия суверенитет в пълнотата на литургичното и сакраментално богослужение. Да открие присъствието и силата на Царството Божие в църквата като евхаристийна общност – общност органически свързана с Бога чрез Светия Дух в Христос и основана на апостолската приемственост. Да открие какъв всъщност е бил смисълът на цялата Реформация – завръщане към древната Вяра, която винаги е била в Православната църква!

Не след дълго студеният повей на късната есен отново ще премине през щата Делауер. Плътните зелени листа на съседната гора ще пожълтеят и почервенеят, а после тихо ще паднат на земята за да бъдат по-късно покрити от дълбок зимен сняг. Навсякъде ще заухае на горящи камини и на идващия празник Рождество. След това ще дойде Новата Година и с нея месец януари. Януари е много важен за мен и за семейството ми, защото тогава празнуваме една годишнина.

През януари 1992 ние, заедно с малката енория, която събрахме след като напуснах презвитерианската църква, бяхме приети чрез миропомазване в Светата Православна църква от митрополит Филип на Антиохийския архидиоцез. Същия този януари аз бях ръкоположен за свещеник.

Много години са минали от деня, в който като ученик бях развълнуван от разказаното в Деяния Апостолски за Божията Църква и за делата на духоносните ученици. Изумително е, че с Божията благодат сега Му служа в самата Антиохийска църква, така живо описана от св. апостол и евангелист Лука в книгата Деяния и която е продължила неразривно вече почти две хиляди години.

Благодаря на Бог, че чу моята невръстна молитва и ме отведе там, където е истинското поклонение, както и че ми даде възможност да отдам живота си в служба на Него, следвайки примера на ранните християни

4.Последният влак за дома –
о.Даниел Матисън *

Моето богословие беше библейско, а на църквата ми – либерално. Аз желаех да празнуваме единението си с Христа ежеседмично, те искаха да минат с нещо като погребение за Него четири пъти в годината. Аз вярвах в Неговото Реално Присъствие, а всички останали изглежда вярваха в Неговата реална липса.

В северна Манитоба есента настъпва рано с идиличен пейзаж – кадмиево багрени трепетлики1, охрено жълти лиственици и тъмно горско-зелени борове – величествения символ на канадския север. Оджибуасите2 събират последните горски плодове. В тази рамка на неизразима красота обаче, се разиграва една тиха трагедия. В дървена колиба навътре в гората едно бебе – най-малката сестричка сред много деца – умира в самота.

Тогава аз бях пастор от Обединената канадска църква3 в съседен миньорски град. Няколко месеца по-рано аз бях пристигнал там от Халифакс4 с новата си пасторска якичка, със сандък книги и с пълната самоувереност на новак. С молитвеник в ръката извърших погребалната служба, докато семейство и съседи хлипаха неудържимо – едно погребение по всички правила и въпреки това напълно неуместно.

-Защо не е имало никого при нея? – това беше моя безмълвен вик към Бога. Половин час по-късно леденият вятър сякаш потвъждаваше душевния ужас, които ме бе стегнал в окови. Студът се впиваше все по-дълбоко, докато чаках мъжете от поселището да забият и последния гвоздей в миниатюрния ковчег. Вътрешно обаче, аз се бунтувах против Бога с горчивата ярост на човек, чиято опростенческа вяра е била разтърсена от жестоката действителност на живота и смъртта. Това бе началото на вътрешната ми криза.

Съживление на вярата

Шест месеца по-късно кризата се разрази с пълна сила. Беше тъкмо по време на Страстната седмица, когато преговаряйки лекциите си за семестриалната сесия, аз най-сетне признах пред себе си истината, която нямаше как повече да отхвърлям: не вярвах в нищо от това, което четях. Някой някога беше казал, че нямало да има никакво значение дали Иисус е умрял на кръста или пък от простуда. В своята празнота аз споделях това чувство.

Къде беше непринудената вяра, коята ме беше подтикнала към пастирското ръкоположение? Сега я наричах наивна. Като си спомнях с тъга годините в семинарията, аз признах на жена си, Вера, че вече само едно изречение от Евангелието има смисъл за мен: “Дигнали Господа моего, и не зная, де са Го турили.” Изобщо не си спомням какво съм правил този Великден.

Ясно обаче, си спомням следващите няколко седмици – скръб по изгубената вяра, угризения по лицемерното ми положение и ни най-малката идея, че разковничето на моята дилема се крие в една-единствена дума: покаяние. По Божията милост, поне една реалност се съхрани. Знаех, че когато родителите ми са ме предали на тайнството кръщение един априлски априлски ден през 1916 година, те са ме предали на Бога. Бях станал Негово чедо, а Той – мой Отец.

През следващите четири години моята настоятелна молитва щеше да бъде: “Отче, на Теб принадлежа, изправи пътищата ми!”

Сранни неща се случиха. Например, онзи зимен ден, когато Вера стана от закуска и се запъти към вратата на път за училището, където преподаваше. Като повдигна глава за целувка, тя хвърли и една щастлива бомба:

-Бременна съм!

Когато успях да си поема дъх, хукнах нагоре към кабинета си, пеейки “Душата ми величае Господа”. Кръстихме новороденото Мария.

Мария беше едва на четири седмици, когато Бог я използва по особен начин. Вера кърмеше в тоалетната на ферибота, който прекосява залива Фънди от Ню Брундсуик за Нова Скотия. Един розовобузест свещеник, който вечно се залутваше поради отслабеното си зрение, влязъл смутено и попитал дали това е мъжката тоалетна. Но нервното и определено женско “Не!” изобщо не го притеснило.

-Да ме прощавате, – бил отговорът му, но след това той изненадващо добавил –Ама вие бебе ли кърмите? Колко прекрасно!

Минути след това Вера ме срещна на палубата:

-Трябва да се запознаеш с най-изумителния мъж, с който някога съм приказвала.

Той се оказа Кенън Куентин Уорнър, един от основателите на “Вяра на дело”5.

Взимайки повод от името на нашата дъщеричка, той започна да говори за друга една Мария – майката на нашия Господ. Убедително, макар и с прости думи, той успя да потвърди за мен, че Марииният отрок наистина е Сина Божи, че всичко казано от Него наистина е Слово Божие, както и че всичко сторено от Него, наистина е Божията Любов. Моята молитва започваше да получава своя отговор!

Бях сигурен вече, че съм пристигнал където трябва. Или, че поне бях направил крачка в правилната посока. А Иисус никога не беше печелил по-запален ученик. От този момент нататък, всеки пастор, който пресечеше орбитата ми по някакъв начин, получаваше безплатно изправление на богословието си и прекрояване на пастирската си практика – независимо дали желае или не.

Още за литургията

По това време, моята деноминация беше откликнала на поканата на Англиканската (Епископална) църква за започване на разговори с цел обединение. Бях включен в първата комисия на конференцията, на която присъствах. Подозирам, че ме бяха поставили там по същата причина, по която вечер оставят булдози в складовете! Аз пък се заех със ситуацията с ожесточен ентусиазъм.

За моя изненада, докато изучавах англиканската литургия открих, че тя не се различава кой знае колко от нашата. В действителност, за пръв път открих истинския смисъл на литургията, която използвах от години. Научих, че преди всичко, тя е честване на единението ни с Христа. За съжаление, научих също така, че в моята собствена деноминация малцина споделят това. Но нищо страшно! Щях да ги просветя!

Това обаче, се оказа самотно усилие. Често усещах как копнея за пристан и за общност от споделена вяра. Струваше ми се, че Рим е по-близо, отколкото бях смятал преди. А далеч оттатък Рим, съзирах забулената и далечна слава на Източноправославната църква.

Докато продължавах с изследванията си, понякога ми се искаше да бях оставен на Земята от друга планета и да имах възможността да избирам коя форма на вяра и богослужение да приема за свои. По кой път щях да поема ли? По православния. Но в действителност аз си стоях на нашата гара, без да знам кой път да поема. Влакове имаше и за Кентърбъри, и за Рим, но за Константинопол почти нямаше. А и да се появеше някой от време на време, никой там не говореше моя език!

Още един посланик

Тъкмо тогава в моя живот се появи друга важна личност – известният писател и лектор Брус Ларсън6. Ако знаех какво ме очаква, аз изобщо не бих отишъл на този априлски пасторски семинар в Отава Вели. Но веднъж там, нямаше как да се измъкна благопристойно.

Темата на Брус беше следната: “Ако отношенията между вас и Бог не са лични и радващи, най-вероятно проблем има и в отношенията ви с другите хора”. Той успя да ме убеди. След известни размишления разбрах и загатнатото в неговото послание. Духовната гордост се отразяваше на взаимоотношенията ми с другите християни и трябваше да сторя нещо по въпроса.

-Боже, – взех да се моля отчаяно – трябва ли да кажа на всички момчета тук, как съм се смятал за по-свестен от тях?

Някъде в дълбините на мозъка ми един глас рече:

-Няма нужда – вече си им го показал пределно ясно. Сега трябва да ги помолиш за помощ!

-Добре, Господи, щом трябва, ще го сторя!

Следващите тридесет и шест часа за мен бяха като смърт. Всички се държаха мило, но аз се чувствах унизен. На втората сутрин се надигнах рано след една безсънна нощ. Бях се представил като глупак и бях убеден, че това е по вина на Брус Ларсън.

А сега трябваше и на Евхаристията да присъствам. Как щях да се справя с поставянето на хляба в устата на човека до мен с думите: “Христовото тяло, разчупено за теб, Дейвид, или Арчи, или Матю?” С всичко, което беше останало от съсипаното ми достойнство, аз внимателно избрах къде да седна. Бог обаче, имаше други планове.

Човекът до мен внезапно стана и излезе, а от опразненото място се възползва Брус Ларсън. Аз пък бях твърде горд, за да се преместя.

Хлябът пристигна. И аз сторих най-отвратителното, което бих могъл да си представя в едно тайнство. Ядно го разчупих и го натъпках в устата на Брус като се осмелих да кажа само:

-Христовото тяло.

Брус бе шокиран от моя гняв.

-Дан, – рече ми той – гледай ме в очите и ме наречи по име!

Никога няма да забравя момента, в който го гледах в лицето, докато повтарях думите: “Христовото тяло, Брус, разчупено за теб.”

И тогава Христос възкръсна от мъртвите и за мен и ме измъкна със Себе Си от сумрака на ограничената интелектуална вяра в сиянието на Своята славна светлина.

По късно същия ден, когато се прибрах у дома, Вера ме запита:

-Ама какво се е случило с теб?

Опитах се да й разкажа.

-Нямаш си и представа колко дълго съм се молила да дойде този ден! – сподели тя.

Отново на перона

И така, отново на работа. Не беше никак лесно. Обединената църква стана място доста неудобно за мен, аз също станах неудобен за нея. Тя е изключително свободна църква, за което съм й задължен. Аз имах свободата да търся и да използвам всичко, което смогна да отнеса, при набезите си из “Светата повсеместна църква”. Те обаче, бяха също толкова свободни да пренебрегнат моите съкровища.

Бях прослужил двадесет добри години, но вече крачех под звуците на друг марш. Моето богословие беше библейско, а на църквата ми – либерално. Аз желаех да празнуваме единението си с Христа ежеседмично, те искаха да минат с нещо като погребение за Него четири пъти в годината. Аз вярвах в Неговото Реално Присъствие, а всички останали изглежда вярваха в Неговата реална липса.

Малко по малко аз все повече се отчуждавах от либерализма. Отчаяно се опитвах да върна Иисус на истинското Му място като Цар и Глава на Църквата. Не се получаваше.

Годините ми си изтичаха и от там, където бях застанал можех добре да видя закачалката в дъното на коридора! Изходът ми не беше никак достоен – една по една вратите се затваряха и накрая се намерих (буквално) на студения и кишав тротоар, съвсем сам. Бях дълбоко покрусен.

Изненадващо, установих че си пея: “От начало до край ме Спасителя води, бих ли друго аз желал…”7. И някак си, песента не секваше в мен. Размишлявайки за дългите години, прекарани в Обединената църква, аз се запитах: “Искам ли да се върна там?” И си отговорих: “По никакъв начин!”

Пак се оказах на стария железопътен перон, но влаковете за Кентърбъри и Рим вече бяха отпътували. Явно за мен беше твърде късно. Пък и остарявах – бях почти на седемдесет. Тогава, съвсем неочаквано, се зададе един влак, които се беше отправил далеч на изток – към Православието. Влакът се наричаше Евангелска Православна Църква8 и този път персонала говореше моя език. Честно, това беше и последният влак от тази гара.

Животът ми беше почти на приключване, но се хванах за тази възможност и се качих. Колегите ми тъкмо се бяха свързали с митрополит Филип, глава на Антиохийския архидиоцез в Северна Америка. През 1986 година той ни отправи покана да станем православни и през 1987 вече бяхме на линия.

По някое време малката енория, която обгрижвах в Отава, Онтарио, се обедини с доста по-старата и по-голяма такава при църквата Свети Илия в същия град. И днес аз служа като действащ пастор (опитвам да се пенсионирам, но напразно), и постоянно благодаря на Бога за това, че милостиво ме отведе на време обратно на перона, за да мога хвана този последен влак за дома. Отне ми цял живот да се натоваря, но тази пълнота на Вярата си струваше всяка борба и разочарование по пътя.

5.Случай от историята на Западната консервативна баптистка семинария –
о.Томас Ренфри *

… и се наслаждавах на мисълта как ще се сдобия с арсенал от библейски муниции, така че да мога успешно да свидетелствам на всички онези католици и прочее литургични типове, които казват, че са искрени християни, но всъщност не са. Ясно си спомням и мислите си от първия учебен ден: “Знам, че евангелистите сме прави. А сега вече ще разбера и защо.”

Понастоящем о. Thomas Renfree е свещеник в мисията Св. Сусана в Сонора, Калифорния и църквата Въздвижение на Св. Кръст в Сакраменто, Калифорния – части от Западния архидиоцез на Православната Църква в Америка.

-Ако не беше баптист, какъв щеше да си? – попитах веднъж един състудент семинарист.

-Щях да съм посрамен! – беше неговия отговор.

И макар неговата надъханост да не беше типична за всички учещи в Западната Консервативна Баптистка семинария в Портланд, Орегон, там имаше налице достатъчно подобна баптистка ревност, за да накара небаптист като мен да се чувства не на място от време на време.

Въпреки това, през 1972 година избрах по свободна воля да посещавам именно тази семинария, макар тогава да не вярвах в “свободната воля”. Роден и откърмен в Методистката църква, аз бях стигнал до заключението, че основните протестантски изповедания са в богословски банкрут.

След като в колежа бях съдействал активно на Campus Crusade for Christ2, аз бях наясно, че християнският живот е нещо повече от обикновеното “християнство”. Макар да съветвах други да не се доверяват на чувствата си, аз определено чувствах, как Господ ме призовава към постоянно християнско служение.

Предимство за семинарията

Сериозно се бях замислил и търсех отговор в молитва дали да минавам на щат към Campus Crusade, но някак си така и не успях да се почувствам убеден да предприема тази стъпка. Ако Бог наистина ме водеше към постоянно християнско служение, първо се налагаше да премина през някакво професионално обучение. Освен това, аз имах и искреното желание да задълбоча както разбирането си върху Божието Слово, така и своята вяра. И така, реших че следващата логична стъпка за мен е семинарията.

След като проучих няколко евангелистки семинарии, аз се спрях на Западната Консервативна Баптистка семинария. Там се наблягаше на нещата, които държах да усвоя, изглежда вярваха в същите доктрини както и ние в Campus Crusade, в програмата бяха солидно застъпени Библията, богословието и практичесите курсове, а и нямаше да се разстроят, ако човек ходи на кино! Какво повече би могъл да желае един семинарист?

Влюбих се в цялата база на семинарията още от мига, когато кракът ми стъпи там. Без преструвка тръпнех в очакване на първите си занятия и се наслаждавах на мисълта как ще се сдобия с арсенал от библейски муниции, така че да мога успешно да свидетелствам на всички онези католици и прочее литургични типове, които казват, че са искрени християни, но всъщност не са. Ясно си спомням и мислите си от първия учебен ден: “Знам, че евангелистите сме прави. А сега вече ще разбера и защо.”

Гледайки на спомените си, трябва да кажа, че онези три години в семинарията бяха едни от най-стойностните през целия ми живот. И понеже до началото на учебните часове бях почти неграмотен библейски, почнах като гъба да попивам всичко, особено библейските занятия. Всичко беше толкова ново за мен. Беше ми скъп всеки час, прекаран в учебните зали. Обичах дори часовете по гръцки, които започваха всяка сутрин от 7:30 (и където, ако се случеше да вляза в 7:32, преподаваелят прекъсваше думите си, за да отбележи: “Добър вечер, г-н Ренфри”). Знаех, че тези часове ме подготвяха да стана “достоен, безукорен работник, който вярно преподава словото на истината.” (ІІ Тимотей 2:15)

Семинарията ми даде нещо, за което винаги ще й бъда задължен – такава любов към Библията, че в крайна сметка никога да не бъда доволен докато съм извън Новозаветната Църква. Семинарията ми даде и средствата за изучаване на Словото Божие, за откриване на истината, както и желанието да открия и да служа на онази църква, която Христос е установил чрез своите апостоли. Колкото и иронично да изглежда това сега, една баптистка семинария в действителност подготвя сериозните студенти да станат православни.

Дипломирах се от семинарията с убеждението, че евангелистите не вярват достатъчно на Библията. На практика, повечето евангелисти, с които се сблъсквах, бяха твърде избирателни в подхода си към Писанието – тоест, те вярваха на всичко в Библията, с изключение на онези пасажи, които противоречаха на техните презумпции. Дори и тогава те не си признаваха открито, че отхвърлят тези пасажи. Онова, което успяваха да сторят, беше да променят действителния смисъл на текста посредством завъртяни танцови похвати. Но нека се спра на няколко от примерите, на които се натъквах в периода на семинарското си образование.

1.Тълкуване на Библията

В семинарията бях научен да изповядвам заедно със св. Петър, че “никое пророчество на Писанието не е собствено тълкувание…” (ІІ Петрово 1:20). Но в действителност нашата система на херменевтика, или библейска интерпретация, беше базирана на една относително съвременна теория. Тя подчертаваше, че всеки християнин притежава правото и отговорността самостоятелно да тълкува Библията под водителството на Светия Дух. Това като цяло не звучеше зле – докато не почнете да броите протестантските деноминации!

Завърших семинарията отчаян от факта, че между наглед силно вярващи люде, всеки от които претендираше за водителство от Светия Дух, съществуват такъв голям брой различни интерпретации. И тези различия не бяха върху маловажни доктринални детайли, а върху позиции от изключителна важност. Вътре в Светия дух ли цареше разногласие? Или по-скоро преподаваната ни херменевтика правеше от всеки християнин по един протестантски папа, който имаше власт да говори “незаблудимо” по отношение на това, какво казва Библията?

2.Свещеното Предание

Моите състуденти, както и самият аз, бързахме да изтъкнем, че вярваме в Библията, а не в преданието. Но ние така и не успявахме да направим разлика между “човешките предания”, порицавани от нашия Господ, и Свещеното Божие Предание, което и самата Библия препоръчва (вижте увещанията на Св. апостол Павел във ІІ Солуняни 2:15 и 3:6).

През всичките си години в семинарията аз не си спомням да съм чул да се каже каквато и да било добра дума за Свещеното Предание. Считам, че това е един от най-явните пропуски в евангелското семинарско обучение. И понеже мнозина евангелисти изпитват такова отвращение към думата с “П” (става въпрос за “Предание”, а не за “Предателство”3), те в действителност са отрекли жизненоважната роля на Божието Предание в оформянето и съхраняването на самото Свещено Писание. Без Преданието нямаше да имаме и Библията.

Спомням си как веднъж на занятие по богословие един студент запита преподавателя:

-Ако приемаме решението на църквата от Картагенския Събор (5-ти век), което утвърждава канона на Новия Завет, как тогава отхвърляме същата тази църква, която е определила кои ще са книгите в Библията?

-Добър въпрос, – отвърна преподавателят, – на който ние, баптистите, нямаме добър отговор.

3.Тайнствата

За тяхна чест, преподавателите в Западната Баптистка семинария твърдо изповядваха истината за въплъщението на Христос. На практика обаче, те отричаха сакраменталната същност на живота, неотделимо присъща на факта, че Бог Син е станал изцяло човек. Чрез своето отрицание на тайнствата, на иконите и на историческото литургично богослужение на църквата, според мен те бяха неволно изпаднали в някакво подобие на гностицизъм, което възвеличаваше “духовното” царство, но пренебрегваше физическото творение като средство на Божията благодат.

Учението за Божията благодат ни се преподаваше, но ни се отнемаха библейските средства на тази благодат – средства като водите на кръщението (въпреки исторически утвърденото учение на църквата върху пасажи като Йоан 3:5; І-во Петрово 3:21; Деяния 2:37,38). Преподаваха ни за Господнята вечеря, но спиритуализираха значението на Иисусовите думи, записани в Йоан 6-та глава (“Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен”), тълкувайки тези думи като проста символика.

Евангелистите почитат поне едно тайнство – проповядването на Словото – и в това тайнство те са в стихията си. Западната Баптистка семинария разполагаше с няколко добри курса по омилетика4. Съществуваше обаче, само една “свободноизбираема” дисциплина по библейско богослужение. Понеже са пренебрегнали формулирането на каквото и да било сакраментално богословие, евангелистите по презумпция приемат една форма на богослужение, която вместо на някакъв библейски модел, се основава върху развлекателно-и-или-лекционните модели на днешните времена в света.

Немалко от моите преподаватели критикуваха празнотата на евангелисткото богослужение. Един дори призна как богослужението в Баптистката църква се било изродило до “професионално развлечение за консуматорите по скамейките5”. Никой, обаче не изглеждаше склонен да вземе насериозно богатото църковно предание по отношение на литургията, което, съчетано със силно библейско проповядване, съставлява истинското православно богослужение.

Дипломирах се от семинарията през 1977 година, съзнавайки, че имам още много да уча. След като служих няколко години в една баптистка църква, моите безпокойства по отношение на баптиското богословие и баптистките практики станаха твърде проблематични и аз напуснах, за да основа една “Независима баптистка църква”. Изявената цел на всички нас, които положихме началото на тази църква във всекидневната на един от нашите домове, беше “да бъдем като Новозаветната църква”.

Честно казано, ние нямахме никаква представа как е функционирала Новозаветната църква. Въпреки семинарското си образование, аз все още бях твърде невеж в областта на църковната история. И на практика именно изучаването на църковната история ни отведе след няколко години при дверите на Православието.

Дълго време аз бях живял с погрешното убеждение, че евангелските протестанти проповядват по-добре, служат на Бога по-добре, пеят по-добре, евангелизират по-добре и познават Библията по-добре от всички други християни от времето на апостолите насам. Сега обаче, почна да ми просветва, че в действителност всичко истинско и добро, което евангелистите вярваме и практикуваме, сме наследили от Православната църква. И тъй като споделяхме техните цели и насока, нашата малобройна домашна църква се присъедини към Евангелската православна църква6, а останалото, както се казва, е история. Всъщност това беше само кулминацията на едно много вълнуващо пътешествие, което на свой ред ни отведе до едно ново начало в Православното християнство.

Както всички други семинарии, Западната Консервативна Баптистка семинария имаше своите силни и слаби страни. Като се имат предвид ограниченията на едно богословско учебно заведение да подготви напълно някого за живот в Църквата, предполагам, че не бива да очакваме твърде много от което и да било учебно заведение. Но докато Западната Баптистка семинария продължава да набляга върху абсолютната преданост към Божието Слово, считам, че няма да бъдем последните студенти, които от учебните зали ще се устремят в обятията на Православната църква.

В края на краищата, ставайки православен, аз просто сторих онова, което под една или друга форма бях обучаван да правя на всяко занятие в Западната Консервативна Баптистка семинария: “…да се подвизавате за вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 3).

Бележки на преводача

За да се върнете обратно към текста, използвайте бутона “обратно” на browser-a.

Бележки към първото свидетелство:

1) Oral Roberts University – Основан през 1965 година в гр. Тулса, университетът става първият акредитиран петдесетнически университет в страната. През 1978 г. в ORU започва да действа и медицински факултет, предвиждан да съчетава конвенционалното лечение с изцеления на вярата. Вижте и бележката за самия Орал Робъртс по-долу. Бел. прев.
2) Saint Vladimir’s Orthodox Theological Seminary e учебно заведение за дипломна и следдипломна квалификация, основано през 1938 година, регистрирано в Щатското Министерство на образованието в Ню Йорк и акредитирано от Асоциацията на богословските учебни заведения в САЩ и Канада. Намира се в Крестууд, Ню Йорк. Бел. прев.
3) Helen Waddell (1889 – 1965) – Родена в Токио в семейството на презвитериански пастор и ориенталист. Става първата жена-член на Кралското литературно общество. The Lives of the Desert Fathers е по-скоро превод на избрани жития, отколкото авторски текст. Бел. прев.
4) Roger Williams (ok. 1603 – ok. 1684) Още преди пристигането си в Америка през 1631 г., Уилямс е противоречива фигура поради идеите си за свобода в богослужението. Проповедник и основател на колонията в Rhode Island, наречена “Провидение”, той е неин губернатор в периода 1654-1658 година. Известен е с приема на заселници с всякакви религиозни убеждения и миротворчески усилия между индианците и съседните нему колонии. Бел. прев.
5) Alexander Schmemann (1921 – 1983). Роден в Естония със смесено руско-немско потекло, той прекарва младостта си във Франция като завършва и Православния богословски институт “Св. Сергий” в Париж, където след ръкоположението си през 1946, преподава до 1951 година. Оттогава преподава в “Св. Владимир” (виж бел. 2 по-горе), като от 1962 г. до смъртта си е декан на Семинарията. О. Шмеман работи и като хоноруван преподавател към Columbia University, New York University, Union Seminary, и General Theological Seminary в Ню Йорк и е популярен гост-лектор в множество други университети в страната. Бел. прев.
6) Granville Oral Roberts (1918- ) е един от най-известните петдесетнически проповедници понастоящем в САЩ. През 1955 г. гласът му се носи от 250 различни радиостанции и той започва да използва и телевизията. Робъртс твърди, че има изцелителни способности, идващи директно от Бога. По време на проповедите си заявява, че усеща Божията сила в дясната си ръка – същата, която използва да изцелява. През 1987 г. обаче, по време на финансово бедствие Робъртс си спечелва печална слава, обявявайки че Бог “ще го прибере у дома”, ако не успее да набере нужните му 8 милиона долара. За негов късмет, три часа преди уреченото “прибиране” средствата са набрани благодарение на последното дарение от 1,3 милиона долара от собственик на писта за кучешки надбягвания. Все пак, две години по-късно Медицинският център “Град на вярата” се налага да бъде затворен. Бел. прев.

Бележки към второто свидетелство:

1) Новозаветен Апостолически Орден (‘New Covenant Apostolic Order’), а по-късно Евангелска Православна Църква (Тhe Evangelical Orthodox Church) – за повече информация за тази група църкви и приемането им в Православието, виж книгата ‘Да СТАНЕШ православен. Пътешествие към древната Христова вяра’ от о. Питър Гилкуист. Бел. прев.

2) Metropolitan Philip Saliba – роден в 1931 г. близо до Бейрут, митрополит Филип завършва последователно няколко богословски учебни заведения в Ливан, Сирия, Великобритания и САЩ, както и история в Wayne State University в Детройт, Мичиган. Архиепископ е в Antiochian Orhtodox Christian Archdiocese of North America от 1966 година. Архидиоцезът му се простира и в Канада и по данни от август 2004 година наброява 159 енории. Паството му наброява 450 000 души от най-различен етнически произход, в т.ч. и значителен брой бивши протестантски енории с техните пастори – вече православни свещеници. Бел. прев.

Бележки към третото свидетелство:

1) От известно време Kenneth Hines не служи като свещеник поради лични провинения.

2) Арминити – по името на холандеца Jacobus Arminius (1560-1609). Въпреки усилията на калвинистите, толериращи единствено учението на Калвин, да потушат Ренесансовия (християнски, не светски) хуманизъм, той все още се шири в Европа. По това време Арминиус учи богословие в Женева – бастиона на калвинизма, при наследника на самия Калвин, Theodore Beza. Веза развива в още по-голяма крайност учението за предопределението – т.н. Супралапсарианизъм. След време Арминиус става уважаван проповедник в Амстердам, а по-късно и професор по богословие в Лайден. Като такъв бива назначен да обори младият учен Dirk Koornhert, който пише срещу Беза и срещу предопределението, както и да защити супралапсарианската позиция. Изучавайки проблема в дълбочина обаче, Арминиус се противопоставя на учението за безусловното предопределение и да приписва ва човека свобода, което също няма място в чистия калвинизъм. Това води до конфликт, който прераства в схизма, разтърсила цялата църква в Холандия.

Противоречието достига своята кулминация 10 години след смъртта на Арминиус, когато негови последователи излизат с пет протестни тезиса:

Бог избира да спаси онези грешници, които чрез благодатта на Духа повярват в Христа.
Христос умира не само за избраните, а за всички, макар греховете да се прощават само на вярващите.
Сам човек не е способен на нищо истински добро, докато не се новороди.
Всичко добро у новородения е от Божията благодат, но той е в състояние да противостои на тази благодат.
Вярващите имат сила и благодат от Духа да постоянстват във вярата, но е възможно да отпаднат от спасението.)
Против това събитие се свиква събор в Dort (1618-19 г.), на който се утвърждава ултракалвинизъм с пет тезиса в ответ, които стават част от догматичната основа на Холандската църква:

Пълна поквара – никой не може от само себе си дори да повярва.
Безусловно предопределение – не зависи по никакъв начин от волята на човека.
Ограничено изкупление – смъртта на Христос е достатъчна за всички, но ефикасна само за избраните.
Неустима благодат – на дара на вярата от Духа, избраните не могат да противостоят.
Постоянство – новородените не могат да отпаднат от спасението.
Впоследствие калвинистите се разправят доста безцеремонно със своите арминиански “братя” – 200 са отстранени от служение, 80 са прокудени от страната, а тези, които продължават да проповядват биват осъдени на доживотен затвор.

Понастоящем повлияни от учението на Арминиус са методистите, петдесетниците, назаряните, някои фракции баптисти и др. Бел. прев.
3) Диспенсационализъм – течение в християнството, което водещият диспенсационалистичен богослов на нашето време Charles Ryrie охарактеризира по следния начин:

“Диспенсационалистите вярват, че тяхната вяра е историческата вяра на църквата. Придържайки се към буквално тълкуване на Писанията, те вярват, че обещанията, дадени на Авраам и Давид, са безусловни, и са имали или ще имат, буквално изпълнение. По никакъв начин обещанията, дадени на Израел, не са отменени или изпълнени от Църквата, която е различно тяло в тази епоха, имайки обещания и предназначение, различни от тези на Израел.”

Въобще историята бива разделяна на специални епохи – диспенсации: “Диспенсацията е характерен начин на управление в действието на Божието предназначение. Ако някой трябва да опише една диспенсация, той би включил и други неща, като идеите за конкретно откровение, изпитания, провал, и съд.”

Характеристики на диспенсационализма:

1.Давидовото Царство, земно, политическо царство е било предложено от Христос през първи век. То е било отхвърлено от юдеите, и така е отложено за бъдещето.

2.Eпохата на Църквата е напълно непредвидена и отделна епоха в Божия план. Тя е била напълно непозната и неочаквана от старозаветните пророци.

3.Бог има отделна и различна програма и план за расовия Израел, различен от Църквата. Църквата на Исус Христос е непредвидена в първоначалния Божий план.

4.Църквата може да преживее отделни малки успехи в историята, но в крайна сметка тя ще изгуби влиянието си, ще се провали в мисията си и ще стане покварена, докато световното зло се увеличава към края на Епохата на Църквата.

5.Христос ще се върне тайно в небето за да грабне живите светии и да възкреси телата на починалите светии (първото възкресение). Те ще бъдат отнети от света преди Голямата скръб. Съдът над светиите ще се извърши на небето през седемгодишния период на Голямата скръб, преди Христос физически да се върне на земята.

6.В края на седемгодишната Голяма скръб Христос ще се върне на земята за да установи и лично да управлява юдейско политическо царство с център Ерусалим за 1000 години. През това време Сатана ще бъде вързан и храмът и жертвената система ще бъдат възстановени в Ерусалим като възпоменателни.

7.В края на Хилядолетното царство Сатана ще бъде пуснат и Христос ще бъде обкръжен и атакуван в Ерусалим. Христос ще извика от небето огън за да унищожи враговете си. Ще се извършат възкресението (второто възкресение) и съдът над неправедните, което ще постави началото на вечен ред. Бел. прев.
4) Cornelius Van Til (1895-1987) – преподавател по апологетика в Уестминстърската семинария в продължение на 43 години (от 1929 до 1972 г.); почетен преподавател в семинарията след пенсионирането си. Роден e в многодетно холандско семейство, което емигрира в САЩ. От десетгодишна възраст се труди в семейната ферма в Индиана, докато не решава да се образова, за да противостои на неверието със собствените му средства. Завършва колежа “Калвин”, богословската семинария и университета в Принстън. Удостоен е с почетни богословски звания от университети в Унгария, Южна Африка и Филаделфия и САЩ. От 1936 г. до смъртта си е свещенослужител в Ортодоксалната Презвитерианска църква. Съосновател е на християнската академия “Филаделфия-Монтгомъри”. Основни негови трудове са: “The New Modernism” (1946), “The Defense of the Faith” (1955), “Christianity and Barthianism” (1962), както и многобройни очерци и статии. Апологетичната му християнска методология стъпва върху трудовете на някои холандски философи-калвинисти и е съсредоточена върху ролята на даденостите, които се явяват допирна точка между вярващи и невярващи, и противоположността на християнските и нехристиянските възгледи. Бел. прев.

Бележки към четвъртото свидетелство:

*Понастоящем, към 2005 г., о. Daniel Matheson е свещеник в Антиохийския православен архидиоцез в Канада.

1.Кадмиево багрени трепетлики – за човек, израсъл на воля навярно е трудно да осъзнае как гражданите нямат представа от есенния (пък и изобщо) вид на трепетликата – иначе не би използвал “кадмиево”. Багрите в тази група са много – от лимонено жълто през оранжево до пурпурночервено, та и няколко зелени цвята – изобщо пълната гама на есенните цветове. Бел. прев.

2.Оджибуасите, или Чипеуасите, са третата по големина група от индианското население на САЩ, водени единствено от Чероки и Навахо. Наброяват над 100 000 в обширна територия от Мичиган до Монтана. Други 76 000, в 125 племенни групи, обитават територията на Канада. Известни са с канутата и дивия си ориз, а също и като единственото индианско племе, разгромило Сиуксите. Бел. прев.
3.Обединена канадска църква (United Church of Canada) е най-голямото протестантско изповедание в Канада – над 3 милиона души в 3677 паства. Основана е на 10 юни 1925 в Торонто, Онтарио при обединяването на Методистката, Конгрешанската, 70 процента от Презвитерианската, както и Съвета на Обединените църкви в Канада. Това е първото в света обединение на исторически различни изповедания, получило международно признание. Бел. прев.
4.Halifax – провинциалната столица и най-големият град на Нова Скотия. Бел. прев.
5.”Вяра на дело” (Faith at Work) – Основана в Ню Йорк през 1927 от Sam Shoemaker, представител на Calvary (Episcopal) Church. Организацията се занимава предимно с издателска дейност и организиране на конференции, семинари и обучителни курсове. Бел. прев.
6.Брус Ларсън (Bruce Larson) – Изпълнителен директор на Faith at Work през периода 1963-75 година. Бел. прев.
7.”От начало до край ме Спасителя води, бих ли друго аз желал…” (All the way my Savior leads me, what have I to ask beside …) – първите редове на авторска песен (1875г. Чикаго, Илиноис) от Frances Jane Crosby, музика Robert Lowry. Бел. прев.
8.Евангелска Православна Църква (Еvangelical Orthodox Church) – за повече информация вижте бележките към СВИДЕТЕЛСТВО № 2. Бел. прев.

Бележки към петото свидетелство

 

  1. О. Томас Ренфри сред останалите членове на енорийския съвет на мисията Св. Сусана в Сонора, Калифорния. Бел. прев
  2. Международна християнска организация, създадена в САЩ през 1951г. от д-р Бил Брайт. Днес движението съществува в около 200 страни, а в България съществува от 1990г. като в момента носи името “Студентски живот” и има представители в София, Пловдив, Варна, Велико Търново и Русе. Бел. прев.
  3. В английският оригинал: думата с “Т” – “Tradition” (Предание), а не “tithing” (десятък). Бел. прев.
  4. Омилетика – богословската наука за проповядването. Бел. прев.
  5. В английският оригинал: “the professionals performing for the pew potatoes”. Бел. прев.
  6. Евангелската православна църква (Evangelical Orthodox Church) – за повече информация вижте бележките към СВИДЕТЕЛСТВО № 2. Бел. прев.

 

MARRIAGE: THE GREAT SACRAMENT – ELDER AIMILIANOS OF SIMONOPETRA MONASTERY, HOLY MOUNT ATHOS, GREECE

http://orthodoxsaintvalentine.wordpress.com

ORTHODOX SAINT VALENTINE

orthodox-marriage-graphic.jpg

4-russian-orthodox-ceremony

AIMILIANOS

Marriage: The Great Sacrament

by

Elder Aimilianos of Simonopetra Monastery,

Holy Mount Athos, Greece

Source:

http://www.pravoslavie.ru/english/

http://www.pravoslavie.ru/english/47495.htm

ORTHODOX CHRISTIANITY

On (June 25 / July 8), the Russian Orthodox Church celebrates Saints Peter and Febronius, and the nation celebrates an official “Day of “Family, Love, and Faithfulness.” To honor the day, we have posted a classic homily on this theme by Archimandrite Aimilianos of Simonopetra, Mount Athos from the website, Orthodox Christian Information Center. Fr. Aimilianos gives excellent advice not only to young people thinking about marriage, but also to married couples, who are carrying their saving cross in life, travelling together as one body to the Kingdom of Heaven.

Bride and groom during an orthodox wedding

Nobody would dispute that the most important day in a person’s life, after his birth and baptism, is that of his marriage. It is no surprise, then, that the aim of contemporary worldly and institutional upheavals is precisely to crush the most honorable and sacred mystery of marriage. For many people, marriage is an opportunity for pleasures and amusements. Life, however, is a serious affair. It is a spiritual struggle, a progression toward a goal—heaven. The most crucial juncture, and the most important means, of this progression is marriage. It is not permissible for anyone to avoid the bonds of marriage, whether he concludes a mystical marriage by devoting himself to God, or whether he concludes a sacramental one with a spouse.

Today we will concern ourselves primarily with sacramental marriage. We will consider how marriage can contribute to our spiritual life, in order to continue the theme of our previous talk.[1] We know that marriage is an institution established by God. It is “honorable” (Heb 13.4). It is a “great mystery” (Eph 5.32). An unmarried person passes through life and leaves it; but a married person lives and experiences life to the full.

One wonders what people today think about the sacred institution of marriage, this “great mystery”, blessed by our Church. They marry, and it’s as if two checking accounts or two business interests were being merged. Two people are united without ideals, two zeros, you could say. Because people without ideals, without quests, are nothing more than zeros. “I married in order to live my life”, you hear people say, “and not to be shut inside four walls”. “I married to enjoy my life”, they say, and then they hand over their children—if they have children—to some strange woman so they can run off to the theater, the movies, or to some other worldly gathering. And so their houses become hotels to which they return in the evening, or, rather, after midnight, after they’ve had their fun and need to rest. Such people are empty inside, and so in their homes they feel a real void. They find no gratification there, and thus they rush and slide from here to there, in order to find their happiness.

They marry without knowledge, without a sense of responsibility, or simply because they wish to get married, or because they think they must in order to be good members of society. But what is the result? We see it every day. The shipwrecks of marriage are familiar to all of us. A worldly marriage, as it is understood today, can only have one characteristic—the murder of a person’s spiritual life. Thus we must feel that, if we fail in our marriage, we have more or less failed in our spiritual life. If we succeed in our marriage, we have also succeeded in our spiritual life. Success or failure, progress or ruin, in our spiritual life, begins with our marriage. Because this is such a serious matter, let us consider some of the conditions necessary for a happy, truly Christian marriage.

In order to have a successful marriage, one must have the appropriate upbringing from an early age. Just as a child must study, just as he learns to think, and take an interest in his parents or his health, so too must he be prepared in order to be able to have a successful marriage. But in the age in which we live, no one is interested in preparing their children for this great mystery, a mystery which will play the foremost role in their lives. Parents are not interested, except in the dowry, or in other such financial matters, in which they are deeply interested.

The child, from an early age, must learn to love, to give, to suffer deprivation, to obey. He must learn to feel that the purity of his soul and body is a valuable treasure to be cherished as the apple of his eye. The character of the child must be shaped properly, so that he becomes an honest, brave, decisive, sincere, cheerful person, and not a half, self-pitying creature, who constantly bemoans his fate, a weak-willed thing without any power of thought or strength. From an early age, the child should learn to take an interest in a particular subject or occupation, so that tomorrow he will be in a position to support his family, or, in the case of a girl, also to help, if this is necessary. A woman must learn to be a housewife, even if she has an education. She should learn to cook, to sew, to embroider. But, my good Father, you may say, this is all self- evident. Ask married couples, however, and you’ll see how many women who are about to marry know nothing about running a household.

Once we reach a certain age, moreover, the choice of one’s life partner is a matter which should not be put off. Neither should one be in a hurry, because, as the saying goes, “quick to marry, quick to despair”. But one should not delay, because delay is a mortal danger to the soul. As a rule, the normal rhythm of the spiritual life begins with marriage. An unmarried person is like someone trying to live permanently in a hallway: he doesn’t seem to know what the rooms are for. Parents should take an interest in the child’s social life, but also in his prayer life, so that the blessed hour will come as a gift sent by God.

Naturally, when he comes to choose a partner, he will take to account his parents’ opinion. How often have parents felt knives piercing their hearts when their children don’t ask them about the person who will be their companion in life? A mother’s heart is sensitive, and can’t endure such a blow. The child should discuss matters with his parents, because they have a special intuition enabling them to be aware of the things which concern them. But this doesn’t mean that the father and mother should pressure the child. Ultimately he should be free to make his own decision. If you pressure your child to marry, he will consider you responsible if things don’t go well. Nothing good comes from pressure. You must help him, but you must also allow him to choose the person he prefers or loves—but not someone he pities or feels sorry for. If your child, after getting to know someone, tells you, “I feel sorry for the poor soul, I’ll marry him”, then you know that you’re on the threshold of a failed marriage. Only a person whom he or she prefers or loves can stand by the side of your child. Both the man and the woman should be attracted to each other, and they should truly want to live together, in an inward way, unhurriedly. On this matter, however, it is not possible to pressure our children. Sometimes, out of our love, we feel that they are our possessions, that they are our property, and that we can do what we want with them. And thus our child becomes a creature incapable of living life either married or unmarried.

Of course, the process of getting acquainted, which is such a delicate issue—but of which we are often heedless—should take place before marriage. We should never be complacent about getting to know each other, especially if we’re not sure of our feelings. Love shouldn’t blind us. It should open our eyes, to see the other person as he is, with his faults. “Better to take a shoe from your own house, even if it’s cobbled”, says the folk proverb. That is, it’s better to take someone you’ve gotten to know. And acquaintanceship must always be linked with engagement, which is an equally difficult matter.

When I suggested to a young woman that she should think seriously about whether she should continue her engagement she replied: “If I break it off, my mother will kill me”. But what sort of engagement is it, if there’s no possibility of breaking it off? To get engaged doesn’t mean that I’ll necessarily get married. It means that I’m testing to see whether I should marry the person I’m engaged to. If a woman isn’t in a position to break off her engagement, she shouldn’t get engaged, or, rather, she shouldn’t go ahead with the marriage. During the engagement, we must be especially careful. If we are, we will have fewer problems and fewer disappointments after the wedding. Someone once said that, during the period of getting to know me another, you should hold on to your heart firmly with both hands, as if it were a wild animal. You know how dangerous the heart is: instead of leading you to marriage, it can lead you into sin. There is the possibility that the person you’ve chosen sees you as a mere toy, or a toothbrush to be tried out. Afterwards you’ll be depressed and shed many tears. But then it will be too late, because your angel will have turned out to be made of clay.

Don’t choose a person who wastes his time at clubs, having good time, and throwing away his money on traveling and luxuries. Neither should you choose someone who, as you’ll find out, conceals his self-centeredness beneath words of love. Don’t choose a woman as your wife who is like gun powder, so that as soon as you say something to her, she bursts to flames. She’s no good as a wife.

Moreover, if you want to have a truly successful marriage, don’t approach that young woman or man who is unable to leave his or her parents. The commandment of Christ is clear: man leaves his father and mother, and is united to his wife” (Mk 10.7). But when you see the other person tied to his mother or father, when you see that he obeys them with his mouth hanging open, and is prepared to do whatever they tell him, keep well away. He is emotionally sick, a psychologically immature person, and you won’t be able to create a family with him. The man you will make your husband should be spirited. But how can he be spirited when he hasn’t realized, hasn’t understood, hasn’t digested the fact that his parents’ house is simply a flower-pot in which he was put, to be taken out later, and transplanted somewhere else?

Also, when you’re going to choose a husband, make sure that he’s not an uncommunicative type—in which case he’ll have no friends. And if today he has no friends, tomorrow he’ll find it difficult to have you as a friend and partner. Be on your guard against grumblers, moaners, and gloomy people who are like dejected birds. Be on your guard against those who complain all the time: “You don’t love me, you don’t understand me”, and all that sort of thing. Something about these creatures of God isn’t right. Also be on your guard against religious fanatics and the overly pious. Those, that is, who get upset over trivial things, who are critical of everything and hypersensitive. How are you going to live with such a person? It will be like sitting on thorns. Also look out for those who regard marriage as something bad, as a form of imprisonment. Those who say: But I’ve never in my whole life thought about getting married.

Watch out for certain pseudo-Christians, who see marriage as something sordid, as a sin, who immediately cast their eyes down when they hear anything said about it.[2] If you marry someone like this, he will be a thorn in your flesh, and a burden for his monastery if he becomes a monk. Watch out for those who think that they’re perfect, and find no defect in themselves, while constantly finding faults in others. Watch out for those who think they’ve been chosen by God to correct everyone else.

There is another serious matter to which you should also pay attention: heredity. Get to know well the father, the mother, the grandfather, the grandmother, the uncle. Also, the basic material prerequisites should be there. Above all, pay attention to the person’s faith. Does he or she have faith? Has the person whom you’re thinking of making the companion of your life have ideals? If Christ means nothing to him, how are you going to be able to enter his heart? If he has not been able to value Christ, do you think he will value you? Holy Scripture says to the husband that the wife should be “of your testament” (Mal 2.14), that is, of your faith, your religion, so that she can join you to God. It is only then that you can have, as the Church Fathers say, a marriage “with the consent of the bishop,”[3] that is, with the approval of the Church, and not simply a formal license.

Discuss things in advance with your spiritual father. Examine every detail with him, and he will stand by your side as a true friend, and, when you reach the desired goal, then your marriage will be a gift from God (cf. 1 Cor 7.7).God gives his own gift to each one of us. He leads one person to marriage and another to virginity. Not that God makes the choice by saying “you go here”, and “you go there”, but he gives us the nerve to choose what our heart desires, and the courage and the strength to carry it out.

If you choose your spouse in this way, then thank God. Bring him into touch with your spiritual father. If you don’t have one, the two of you should choose a spiritual father together, who will be your Elder, your father, the one who will remind you of, and show you God.

You will have many difficulties in life. There will be a storm of issues. Worries will surround you, and maintaining your Christian life will not be easy. But don’t worry. God will help you. Do what is within your power. Can you read a spiritual book for five minutes a day? Then read. Can you pray for five minutes a day? Pray. And if you can’t manage five minutes, pray for two. The rest is God’s affair.

When you see difficulties in your marriage, when you see that you’re making no progress in your spiritual life, don’t despair. But neither should you be content with whatever progress you may have already made. Lift up your heart to God. Imitate those who have given everything to God, and do what you can to be like them, even if all you can do is to desire in your heart to be like them. Leave the action to Christ. And when you advance in this way, you will truly sense what is the purpose of marriage. Otherwise, as a blind person wanders about, so too will you wander in life.

What then is the purpose of marriage? I will tell you three of its main aims. First of all, marriage is a path of pain. The companionship of man and wife is called a “yoking together” (syzygia), that is, the two of them labor under a shared burden. Marriage is a journeying together, a shared portion of pain, and, of course, a joy. But usually it’s six chords of our life which sound a sorrowful note, and only one which is joyous. Man and wife will drink from the same cup of upheaval, sadness, and failure. During the marriage ceremony, the priest gives the newly-weds to drink from the same cup, called the “common cup,”[4] because together they will bear the burdens of marriage. The cup is also called “union,”[5] because they are joined together to share life’s joys and sorrows.

When two people get married, it’s as if they’re saying: Together we will go forward, hand in hand, through good times and bad. We will have dark hours, hours of sorrow filled with burdens, monotonous hours. But in the depths of the night, we continue to believe in the sun and the light. Oh, my dear friends, who can say that his life has not been marked by difficult moments? But it is no small thing to know that, in your difficult moments, in your worries, in your temptations, you will be holding in your hand the hand of your beloved. The New Testament says that every man will have pain, especially those who enter into marriage.

“Are you free from a wife?”—which means, are you unmarried?—asks the Apostle Paul. “Then do not seek a wife. But if you do marry, you are not doing anything wrong, it is no sin. And if a girl marries, she does not sin, but those who marry will have hardships to endure, and my aim is to spare you” (1 Cor 7.27-28). Remember: from the moment you marry, he says, you will have much pain, you will suffer, and your life will be a cross, but a cross blossoming with flowers. Your marriage will have its joys, its smiles, and its beautiful things. But during the days of sunshine, remember that all the lovely flowers conceal a cross, which can emerge into your sunshine at any moment.

Life is not a party, as some people think, and after they get married take a fall from heaven to earth. Marriage is a vast ocean, and you don’t know where it will wash you up. You take the person whom you’ve chosen with fear and trembling, and with great care, and after a year, two years, five years, you discover that he’s fooled you.

It is an adulteration of marriage for us to think that it is a road to happiness, as if it were a denial of the cross. The joy of marriage is for husband and wife to put their shoulders to the wheel and together go forward on the uphill road of life. “You haven’t suffered? Then you haven’t loved”, says a certain poet. Only those who suffer can really love. And that’s why sadness is a necessary feature of marriage. “Marriage”, in the words of an ancient philosopher, “is a world made beautiful by hope, and strengthened by misfortune”. Just as steel is fashioned in a furnace, just so is a person proved in marriage, in the fire of difficulties. When you see your marriage from a distance, everything seems wonderful. But when you get closer, you’ll see just how many difficult moments it has.

God says that “it is not good for the man to be alone” (Gen 2.18), and so he placed a companion at his side, someone to help him throughout his life, especially in his struggles of faith, because in order to keep your faith, you must suffer and endure much pain. God sends his grace to all of us. He sends it, however, when he sees that we are willing to suffer. Some people, as soon as they see obstacles, run away. They forget God and the Church. But faith, God, and the Church, are not a shirt that you take off as soon as you start to sweat.

Marriage, then, is a journey through sorrows and joys. When the sorrows seem overwhelming, then you should remember that God is with you. He will take up your cross. It was he who placed the crown of marriage on your head. But when we ask God about something, he doesn’t always supply the solution right away. He leads us forward very slowly. Sometime[s] he takes years. We have to experience pain, otherwise life would have no meaning. But be of good cheer, for Christ is suffering with you, and the Holy Spirit, “through your groanings is pleading on your behalf” (cf. Rom 8.26).

Second, marriage is a journey of love. It is the creation of a new human being, a new person, for, as the Gospel says, “the two will be as one flesh” (Mt 19.5; Mk 10.7). God unites two people, and makes them one. From this union of two people, who agree to synchronize their footsteps and harmonize the beating of their hearts, a new human being emerges. Through such profound and spontaneous love, the one becomes a presence, a living reality, in the heart of the other. “I am married” means that I cannot live a single day, even a few moments, without the companion of my life. My husband, my wife, is a part of my being, of my flesh, of my soul. He or she complements me. He or she is the thought of my mind. He or she is the reason for which my heart beats.

The couple exchanges rings to show that, in life’s changes, they will remain united. Each wears a ring with the name of the other written on it, which is placed on the finger from which a vein runs directly to the heart. That is, the name of the other is written on his own heart. The one, we could say, gives the blood of his heart to the other. He or she encloses the other within the core of his being.

“What do you do?” a novelist was once asked. He was taken aback. “What do I do? What a strange question! I love Olga, my wife”. The husband lives to love his wife, and the wife lives to love her husband.

The most fundamental thing in marriage is love, and love is about uniting two into one. God abhors separation and divorce. He wants unbroken unity (cf. Mt 19.3-9; Mk 10.2-12). The priest takes the rings off the left finger, puts them on the right, and then again on the left, and finally he puts them back on the right hand. He begins and ends with the right hand, because this is the hand with which we chiefly act. It also means that the other now has my hand. I don’t do anything that my spouse doesn’t want. I am bound up with the other. I live for the other, and for that reason I tolerate his faults. A person who can’t put up with another can’t marry.

What does my partner want? What interests him? What gives him pleasure? That should also interest and please me as well. I also look for opportunities to give him little delights. How will I please my husband today? How will I please my wife today? This is the question which a married person must ask every day. She is concerned about his worries, his interests, his job, his friends, so that they can have everything in common. He gladly gives way to her. Because he loves her, he goes to bedlastand gets up first in the morning. He regards her parents as his own, and loves them and is devoted to them, because he knows that marriage is difficult for parents. It always makes them cry, because it separates them from their child.

The wife expresses love for her husband through obedience. She is obedient to him exactly as the Church is to Christ (Eph 5.22-24). It is her happiness to do the will of her husband. Attitude, obstinacy, and complaining are the axes which chop down the tree of conjugal happiness. The woman is the heart. The man is the head. The woman is the heart that loves. In her husband’s moments of difficulty, she stands at his side, as the empress Theodora stood by the emperor Justinian. In his moments of joy, she tries to raise him up to even higher heights and ideals. In times of sorrow, she stands by him like a sublime and peaceful world offering him tranquility.

The husband should remember that his wife has been entrusted to him by God. His wife is a soul which God has given to him, and one day he must return it. He loves his wife as Christ loves the Church (Eph 5.25). He protects her, takes care of her, gives her security, particularly when she is distressed, or when she is ill. We know how sensitive a woman’s soul can be, which is why the Apostle Peter urges husbands to honor their wives (cf. 1 Pet 3.7). A woman’s soul gets wounded, is often petty, changeable, and can suddenly fall into despair. Thus the husband should be full of love and tenderness, and make himself her greatest treasure. Marriage, my dear friends, is a little boat which sails through waves and among rocks. If you lose your attention even for a moment, it will be wrecked.

As we have seen, marriage is first of all a journey of pain; second a journey of love; and, third, a journey to heaven, a call from God. It is, as Holy Scripture says, a “great mystery” (Eph 5.32). We often speak of seven “mysteries”, or sacraments. In this regard, a “mystery” is the sign of the mystical presence of some true person or event. An icon, for instance, is a mystery. When we venerate it, we are not venerating wood or paint, but Christ, or the Theotokos, or the saint who is mystically depicted. The Holy Cross is a symbol of Christ, containing his mystical presence. Marriage, too, is a mystery, a mystical presence, not unlike these. Christ says, “wherever two or three are gathered together in my name, there I am among them” (Mt 18.20). And whenever two people are married in the name of Christ, they become the sign which contains and expresses Christ himself. When you see a couple who are conscious of this, it is as if you are seeing Christ. Together they are a theophany.

This is also why crowns are placed on their heads during the wedding ceremony, because the bride and groom are an image of Christ and the Church. And not just this, but everything in marriage is symbolic. The lit candles symbolize the wise virgins. When the priest places these candles into the hands of the newly-weds, it is as if he is saying to them: Wait for Christ like the wise virgins (Mt 25.1-11). Or they symbolize the tongues of fire which descended at Pentecost, and which were in essence the presence of the Holy Spirit (Acts 2.1-4). The wedding rings are kept on the altar, until they are taken from there by the priest, which shows that marriage has its beginning in Christ, and will end in Christ. The priest also joins their hands, in order to show that it is Christ himself who unites them. It is Christ who is at the heart of the mystery and at the center of their lives.[6]

All the elements of the marriage ceremony are shadows and symbols which indicate the presence of Christ. When you’re sitting somewhere and suddenly you see a shadow, you know that someone’s coming. You don’t see him, but you know he’s there. You get up early in the morning, and you see the red horizon in the east. You know that, in a little while, the sun will come up. And indeed, there behind the mountain, the sun starts to appear.

When you see your marriage, your husband, your wife, your partner’s body, when you see your troubles, everything in your home, know that they are all signs of Christ’s presence. It is as if you’re hearing Christ’s footsteps, as if he was coming, as if you are now about to hear his voice. All these things are the shadows of Christ, revealing that he is together with us. It is true, though, that, because of our cares and worries, we feel that he is absent. But we can see him in the shadows, and we are sure that he is with us. This is why there was no separate marriage service in the early Church. The man and woman simply went to church and received Communion together. What does this mean? That henceforth their life is one life in Christ.

The wreaths, or wedding crowns, are also symbols of Christ’s presence. More specifically, they are symbols of martyrdom. Husband and wife wear crowns to show that they are ready to become martyrs for Christ. To say that “I am married” means that I live and die for Christ. “I am married” means that I desire and thirst for Christ. Crowns are also signs of royalty, and thus husband and wife are king and queen, and their home is a kingdom, a kingdom of the Church, an extension of the Church.

When did marriage begin? When man sinned. Before that, there was no marriage, not in the present-day sense. It was only after the Fall, after Adam and Eve had been expelled from paradise, that Adam “knew” Eve (Gen 4.1) and thus marriage began. Why then? So that they might remember their fall and expulsion from paradise, and seek to return there. Marriage is thus a return to the spiritual paradise, the Church of Christ. “I am married” means, then, that I am a king, a true and faithful member of the Church.

The wreaths also symbolize the final victory which will be attained in the kingdom of heaven. When the priest takes the wreaths, he says to Christ: “take their crowns to your kingdom”, take them to your kingdom, and keep them there, until the final victory. And so marriage is a road: its starts out from the earth and ends in heaven. It is a joining together, a bond with Christ, who assures us that he will lead us to heaven, to be with him always. Marriage is a bridge leading us from earth to heaven. It is as if the sacrament is saying: Above and beyond love, above and beyond your husband, your wife, above the everyday events, remember that you are destined for heaven, that you have set out on a road which will take you there without fail. The bride and the bridegroom give their hands to one another, and the priest takes hold of them both, and leads them round the table dancing and singing. Marriage is a movement, a progression, a journey which will end in heaven, in eternity.

In marriage, it seems that two people come together. However it’s not two but three. The man marries the woman, and the woman marries the man, but the two together also marry Christ. So three take part in the mystery, and three remain together in life.

In the dance around the table, the couple are led by the priest, who is a type of Christ. This means that Christ has seized us, rescued us, redeemed us, and made us his. And this is the “great mystery” of marriage (cf. Gal 3.13).

In Latin, the word “mystery” was rendered by the word sacramentum, which means an oath. And marriage is an oath, a pact, a joining together, a bond, as we have said. It is a permanent bond with Christ.

“I am married”, then, means that I enslave my heart to Christ. If you wish, you can get married. If you wish, don’t get married. But if you marry, this is the meaning that marriage has in the Orthodox Church, which brought you into being. “I am married” means I am the slave of Christ.


[1] I.e., “Spiritual Life”, which appears below, on pp. 147-163.

[2] 2. See, for example, John Chrysostom, Homily on Colossians 12.6 “What shame is there in that which is honorable? Why do you blush over what is undefiled? In so doing, you slander the root of our birth, which is a gift from God” (PG 62.388).

[3] Ignatius of Antioch, Letter to Polycarp (PG 5.724B).

[4] Symeon of Thessaloniki, Dialogos 277 (PG 155.508B).

[5] C. Kallinikos, The Christian Temple and its Ceremonies (Athens, 1968), 514.

[6] St. Gregory the Theologian, Letter 193: “I place the hand of the one the other, and place both in the hand of God” (PG 37.316C).

VIDEO – FR. SERAPHIM SPEAKS ON MONASTIC, MONASTICISM & THE ORTHODOX MONASTERY OF CELTIC SAINTS IN ISLE OF MULL, HEBRIDES ISLANDS, SCOTLAND

http://irelandofmyheart.wordpress.com

http://greatbritainofmyheart.wordpress.com

http://irelandandbritishisles.wordpress.com

http:/smileofireland.blogspot.com

IRELAND OF MY HEART

GREAT BRITAIN OF MY HEART

IRELAND OF MY HEART

SMILE OF IRELAND

CRW_2189_2b-photobox.jpg

Priestmonk Seraphim speaks on Monastics, Monasticism & the Orthodox Monastery of All Celtic Saints in Isle of Mull, Hebrides Islands, Scotland.

ΝΑ ΜΗ ΔΗΜΙΟΥΡΓΟΥΜΕ ΕΜΕΙΣ ΣΚΑΝΔΑΛΑ – ΑΓΙΟΣ ΠΑΪΣΙΟΣ Ο ΑΓΙΟΡΕΙΤΗΣ (+1994)

http://australiasaintpaisiosofmyheart.wordpress.com

AUSTRALIA & SAINT PAISIOS OF MY HEART

Foss a Sidu.jpg

οσιος παισιος

Να μη δημιουργούμε εμείς σκάνδαλα

http://synaxarion-hagiology.blogspot.com

SYNAXARION-HAGIOLOGY

Άγιος Παΐσιος ο Αγιορείτης (+1994):

Όσο μπορούμε, να προσέχουμε να μη δίνουμε εμείς αφορμές και δημιουργούνται άσχημες καταστάσεις. Να μην ανοίγουμε χαραμάδες στον πονηρό, γιατί οι ψυχές που έχουν βλαμμένο λογισμό βλάπτονται και αφορμή ζητάνε να δικαιολογήσουν τον εαυτό τους. Έτσι από την μια χτίζουμε και από την άλλη γκρεμίζουμε.

Είχαν έρθει μια φορά στο Καλύβι μερικοί νέοι, μοντέρνα παιδιά, και συζητήσαμε. Εκείνη την ημέρα θα έβγαινα από το Άγιον Όρος. Όταν το έμαθαν, βγήκαν και εκείνα από το Όρος και στο καραβάκι ήρθαν και κάθησαν κοντά μου. Με πολύ ενδιαφέρον με ρωτούσαν για διάφορα πνευματικά θέματα. Μερικοί όμως το παρεξήγησαν και μας κοίταζαν πολύ ύποπτα. Εάν μπορούσα να προβλέψω ότι θα το παρεξηγούσαν αυτοί οι άλλοι, θα φρόντιζα να λάβω τα μέτρα μου.

Ο κόσμος είναι πονηρός. Πρέπει να φροντίζουμε να μη δημιουργούμε σκάνδαλα. Δεν ευθυνόμαστε για όσα δεν μπορούμε να πάρουμε τα μέτρα μας ή για όσα δεν έχουμε πάρει. Να μην περιμένουμε μισθό από τον Θεό , όταν εμείς από απροσεξία δημιουργούμε προβλήματα. Μισθό έχουμε όταν εμείς είμαστε προσεκτικοί, αλλά δημιουργή ο εχθρός προβλήματα. Μου λέει λ.χ. κάποιος ότι είμαι πλανεμένος. Πρώτα θα δω αν είμαι πλανεμένος ή όχι. «Για να το πη αυτός , κάτι θα είδε. Δεν μπορεί να το είπε στα καλά καθούμενα∙ κάτι θα παρεξήγησε», σκέφτομαι και ψάχνω να βρω πού με παρεξηγεί , για να το διορθώσω. Αν λέη ότι είμαι πλανεμένος, είμαι μάγος, για μένα είναι κέρδος, γιατί δεν θα μαζεύεται κόσμος και θα ησυχάσω. Αλλά αυτός ο καημένος θα κολασθή, γιατί κάνει κακό στην Εκκλησία∙ κρίμα δεν είναι; Και φταίω εγώ, γιατί κάτι δεν πρόσεξα. Π.χ. έρχονται μερικοί να μου φιλήσουν το χέρι και τους χτυπάω ελαφρά στο κεφάλι. Ο άλλος το βλέπει και λέει: «Τους ευλογεί, ενώ είναι μοναχός! Τι είναι αυτός;» . Δεν φταίνε αυτοί, πρέπει εγώ να μην το ξανακάνω.

-Γέροντα, όταν κανείς από απροσεξία δημιουργή κάποιο σκάνδαλο, μερικοί λένε: «Άσ’ τον αυτόν, έχει το ακαταλόγιστο».

-Το ακαταλόγιστο έχει ένας που δεν μπορεί να σκεφθή, όχι αυτός που δεν προσέχει. Ο απρόσεκτος ανάβει φωτιά και δεν σκέφτεται ότι θα πιάση πυρκαγιά εκεί που την άναψε. Όταν καμμιά φορά βάζη φωτιά ένας τέτοιος άνθρωπος και καψαλίζη και άλλες ψυχές , έχουμε καθήκον να ευχώμαστε και να ρίχνουμε και κανέναν κουβά νερό. Είναι και άλλοι που είναι ορμητικοί , έχουν και ευλάβεια μαζί με βλάβη και, όταν ακούσουν κάτι με το οποίο δεν συμφωνούν , χωρίς να εξετάσουν αν είναι σωστό ή όχι, τα κάνουν όλα γυαλιά-καρφιά. Τότε πρέπει με τρόπο άλλοτε να πατάμε λίγο φρένο και άλλοτε, όταν σταματάνε, να βάζουμε πάλι με τρόπο καμμιά πέτρα στον τροχό τους, γιατί μπορεί να πάρουν και ανάποδα στροφές και να πάρουν και άλλους σβάρνα.

Πηγή:

Γέροντος Παϊσίου Αγιορείτου

Λόγοι Β´

Πνευματική αφύπνιση

εκδ. Ευαγγελιστης Ιωάννης ο Θεολόγος

Σουρωτή Θεσσαλονίκης